Жълтите павета – керамика, естетика, символика

Повече от столетие, цели 107 години, жълтите павета като килимено покритие в златист цвят застилат стародавния софийски център, както и тръгващите от него улици в различни посоки, вливащи се в гъстата улична мрежа.

По това време София е най-младата столица на възстановилата се българска държавност, излязла от петвековното турско робство, в европейския континент. Но първият град на Княжество България се изправя с категоричната си заявка да се изгражда с неповторима индивидуалност, излъчваща оптимизъм и жизненост. Бурният икономически подем, настъпил в Третата Българска държава, привлича множество чуждестранни специалисти. Най-многобройни са специалистите от Австро-Унгария, които се настаняват предимно в София, а някои от тях заемат важни ключови постове.

Главен архитект на София е арх. Адолф Колар, назначен още в периода на Временното руско гражданско управление, главен рисувател на София е Йосиф Обербауер, инж. Гьорг Прошек е на работа в Техническата служба на Общинското Управление, братя Бартел са на работа в Кадастралното отделение и т.н.

Панорамата на града непрекъснато се изменя, обогатява се със забележителни сгради и тъкмо тогава започва да се оформя с налагащият се стил сецесион. В неговата естетическа система умело се вплитат фолклорните строителни и декоративни традиции. Извършват се усилено регулационни и благоустройствени дейности и този действителен кипеж в младата столица превръща само за две – три десетилетия града от типично ориенталско селище в град с амбиция да има облик с европейски измерения.

С идването на Фердинанд Сакс Кобургготски на българския престол и провъзгласяването му за княз (1887) тази амбиция се засилва и всестранните връзки с Австро-Унгария се задълбочават. За този процес допринася сключеният за първи път равноправен договор с дуалистичната монархия през 1896 година. Създават се благоприятни условия и от българското законодателство. Още през 1881 г. се приема закон, който изисква академичен образователен ценз при проектирането и строителството. Така творците на традиционната народна архитектура са изместени и се открива път за модерната съвременна архитектура и строителство. Талантливите австро-унгарски специалисти – арх. Колар, Ф. Грюнангер, фамилията Прошек, П. П. Бранг, В. Румпелмайер, Р. Ф. Ваагнер, К. Хайнрих, А. Грайс и още много други, създават, съграждат знакови сгради – обществени, частни, фамилни, богато декорирани, които и днес предизвикват възхищение.

В края на 19. век и началото на 20. век София е оформена в централните си части и е вече един град с европейски център. Наред с оригиналните строежи столицата е електрифицирана, през 1901 година тръгва първият трамвай, значително се е увеличил броят на телефонните абонати. По същото време се завръщат първите българи - архитекти, академично подготвени във Виена, Прага и в други градове на Австро-Унгария. Младите, талантливи българи Юрдан Миланов, Георги Фингов, Петко Момчилов, Никола Юруков влагат с патриотичен порив своите знания и професионализъм в изграждането на Отечеството и се нареждат с делата си сред строителите на съвременна България.

През първото десетилетие на 20 век, в стремежа за обновление на столичния град, се появяват жълтите павета, оригинална паважна настилка, излъчваща и многообразна символика. Нейната реализация е дело на кмета Мартин Тодоров. Той произхожда от бележит български род от Бесарабия, от село Кубей. Този род има неоценим принос в строителството на нова България и това е родът на Александър Стоянов Тодоров – Балан, именит български учен, езиковед, първият ректор на Висшето училище, написал над 300 трудове, посветени на българския език и езикознанието.

Проф. Балан има още четирима братя – ген. Георги Тодоров, опълченец, участник в Сръбско-Българската война /1885/, завършил военна академия в Санкт-Петербург, участник в Балканските войни и Първата световна война, командващ ІІ и ІІІ армия, победоносната Рилска дивизия, изрекъл най-точните неутешаващи, но вдъхновяващи слова по повод на наложения ни Ньойски договор – “Ние сме победени, но не сме бити”. Другият брат е проф. Атанас Тодоров, основоположник на съдебната медицина в България и на основание на значителни изследвания, доказва, че Яворов няма участие в смъртта на Лора. Безспорен принос в основополагането на топлофикацията у нас има третият брат – инж. Михаил Балански, записал името си и в други големи строежи в София, като Съдебната палата, БНБ и др. Важно, историческо място в софийската кметиада заема четвъртият брат – Мартин Тодоров, среща се и като Теодоров. Той е виден столичен адвокат, политик, член на Народно-либералната партия /Стамболовата/. По това време, министър-председател е Димитър Петков, ръководител на тази партия, верен приятел и наследник на С. Стамболов. Мнозинство в Общинския съвет имат народно-либералите. Кмет е Петко Николов, който изненадващо подава оставка, “по лични съображения” и кметският пост е освободен.

В протокол № 28 от 8 юли 1905 г. е записано, че оставката е приета от общинските съветници, проведен е избор и за кмет е избран Мартин Тодоров, въпреки предстоящите избори съвсем наскоро. Те се провеждат след един месец, на 14 август 1905 година, и Мартин Тодоров е преизбран за кмет. Започва един мандат, изпълнен с градителство, със стремеж да се създават все по-добри условия за живот в столичния град. Сравнително по-продължителното му кметско управление, както и неговите организационно-управленски качества и проявяваната от него енергичност обясняват плодотворната му дейност.

Мартин Тодоров разгръща широка строителна и благоустройствена дейност. Ускорява строежа на Боянския водопровод и на 5 декември 1907 г. софиянци вече пият свежи, чисти води от високите части на Витоша, извършени са нови корекции на Перловската и Владайската реки, удължават се трамвайните линии, завършен е строежа на нов клон на пожарната команда в квартал “Три кладенци”, открива се Народния театър /1907/, болницата “Майчин дом” /19.12. 1907/, започва строежа на пет училища. Започва усилена работа по проектирането на Синагогата, Централната софийска баня и Халите. Слага се началото на благоустройството на централните улици и площади и най-забележителното - павирането им с керамична настилка - жълтите павета, внос от Австро-Унгария. Този нов оригинален знак е безспорно свързан с кметуването на Мартин Тодоров. Подчертавам този исторически факт, тъй като изследванията и публикациите по историята на жълтите павета са оскъдни, почти липсват, и това обстоятелство дава воля на фантазиите и на свободните съчинения, изразявани от самозванци и псевдоисторици, от журналисти. Разпространяват се различни версии, свързани с “изящният вкус” и мегалопретенциите на княз Фердинанд. Най-популярната е, че жълтите павета са дарение на княза, по случай сватбата му с княгиня Мария Луиза. Подобни и други слухове категорично се опровергават от документите, които повече от столетие си стоят непокътнати в архивохранилището.

Основателен е въпросът, на какво се дължи липсата на интерес към историята на жълтите павета, които се отнасят най-общо към естетическите паметници на културата, към богатото културно наследство на София. Вероятно на това многозначително свидетелство на една градивна епоха се гледа като на маловажен детайл, наложил се в ежедневието, заел паважната настилка на града, по която минаваме ежедневно и само когато дойдат гости от чужбина се сещаме за тях, за да се похвалим. Забравяме основно неписано правило, че всичко онова в материалния и духовния ни живот, оставено от предците ни, сме длъжни да го пазим, да се грижим за него и да го предаваме на бъдното като урок, като опитност, като достижение и преди всичко да не допуснем забравата.

За първи път за паважна настилка на софийските улици и площади се прави обсъждане на заседание на общинския съвет на 27 февруари 1906 год. Пространно слово произнася кмета Мартин Тодоров, който очертава необходимостта от настилка на улиците и площадите в три варианта – каменна, керамична и асфалтова. Кметът е противник на асфалта и горещ поддръжник на каменната и на керамичната. След обсъждането, последват назначения на две комисии от специалисти, съответно на 16 и 18 март, да проучат подробно и да се произнесат по керамичната настилка. И двете комисии доказват предимствата на жълтите павета, но те са много скъпи и поради тази причина общината се насочва към каменните блокчета от сиенит, добиван в каменните кариери на Витоша, собственост на общината.

За реализация на настилката, както и за изплащането на започналото мащабно строителство кметът Мартин Тодоров сключва втория, след Димитър Петков, външен заем в размер на 35,000,000 златни лева с немски банки. За този заем е издаден закон, който задължава държавата като гарант, и конкретно за какво точно парите ще се харчат от общината. С протокол № 4 от 23.01.1906 г. Столичният общински съвет упълномощава кмета Мартин Тодоров да сключи от името и за сметка на Софийската градска община заема, в размер на 35,000,000 златни лева, с емисионен курс 81 %, платим в срок от 100 /сто/ шестмесечия, или за 50 години. Заемът се освобождава от всички видове налози за всички времена. По-късно този заем, донесъл много неприятности за финансовото състояние на общината, ще бъде ликвидиран в края на 30-те години от инж. Иван Иванов.

Кметът Мартин Тодоров действа умно и бързо и подготвя извънреден, допълнителен бюджет на стойност 29,798,000 лв. На 29 март 1906 г. извънредният бюджет се обсъжда и приема от общинския съвет. Той включва изплащането на стария заем от 10,000,000 английски лири /1898/ с лихви, разноски и комисионни, изплащането на заем от държавата, финансирането строежа на Минералната баня, строежа на Халите, на пет училища, корекция на реките, паважната настилка на Стара София.

Полагането на паважната настилка се обсъжда както в Постоянното присъствие, така и в Общинския съвет. Взима се решение да се разработят поемни условия за отдаване чрез търг на предприемач с конкретна задача – “направата на улиците и площадите в центъра на Стара София с керамична настилка /паваж/”. Поемните условия се разработват от Регулационното бюро към кметството. В заседанието си от 14 октомври 1906 г., протокол № 48, се обсъждат поемните условия. Те са разработени детайлно в основни раздели, подраздели, дейности, специфични за конкретната работа: предмет на дейност, съдържание, количество, сключване на контракт, срок за започване и завършване, доставка на материали, ред на извършване на работата. На 16 октомври обсъждането продължава, включващо качеството на работата, заплащането на труда на работниците, подготвителната работа, начина на настилане блокчетата, пясъка, използването на смолата и още други подробности.

Провежда се търгът “с ограничен брой предприемачи”, както е обявено в Поемните условия. Печели “Българското индустриално керамическо дружество Изида”. Фабриките на дружеството, както и неговото ръководство се намират на гара Новоселци. Дружеството се създава с протекцията на Стефан Стамболов, чиято политика към индустриалното развитие на България е подчертано протекционистка към местната промишленост. Дейността на работилницата се разраства и през 1898 година се регистрира в Софийския окръжен съд под № 63, публикувано в ДВ., бр. 220, 1898 г., от 12 октомври.

Съгласно поемните условия, предприемача има задължението да бъде вносител, изпълнител и да представлява производителя. От тук започва една неофициална тайна по вноса на жълтите павета, които в техническата документация, както и в контракти и преписки на Общината се записват като керамични павета или настилка. Това определено показва начина на производство. Тъй като в България не е усвоена направата на керамичните павета, ангажирано е специализираното предприятие в Австро-Унгария. Така повече от 100 години се знае само за вноса на настилката, но не и за родното й място и това обстоятелство е формирало различни версии.

Едва през 1960 год. в сп. “София” инж. Ст. Симеонов разкрива “тайната”, която е впечатлила твърде много и него. За тази информация допринася унгарският професор Вашарахой Болдижар. Жълтите керамични павета се произвеждат от варовика “мергел”, известен в Унгария под името “марга”, който се намира в мина край Буда Пеща. Изкопаният мергел се стрива на прах, формува се и се изпича в специални пещи при температура 1300 градуса. Правени са опити в Унгария да се използват суровини от други места, но без резултат. След продължително търсене в архивните материали, се откри преписка между “Изида” и Унгарското дружество Koszenbanya Teglagyar Tarsulat Pesten, което в превод означава “Пещенско дружество, каменовъглена мина и тухларница”. Така най-после жълтите керамични павета имат не само Родина, но и месторождение и всякакви други версии са не само неверни, но и смешни.

Съгласно поемните условия, транспортирането на керамичните павета е за сметка на “Изида”, а митническите такси са за сметка на Унгарското дружество. Архивните документи разказват редица подробности от технологията на полагането на паветата – размера на блокчетата /0,08 м., 0,21 м, 0,10м/, съставът на бетоновия слой, неговата дебелина – 10 см., подреждането в диагонал по оста на улицата, а в краищата се употребявали петоъгълни блокчета.

По време на полагането на жълтата настилка, Общината осъществява постоянен контрол под различна форма. След изтичане на половината от работата, съгласно определения срок, кметът назначава комисия от специалисти от Пътно-паважното отделение и от Министерството на обществените сгради “за привременно приемане на извършеното досега от предприемача.” Тази комисия проверява всяка улица, всеки квадратен метър и оценява положително извършената дотук работа.

Полагането на керамичната настилка е на вниманието и на министър–председателя Димитър Петков, известен политик, бележит кмет на София, ръководител на Народно-либералната партия, безспорен строител на Съвременна България. Запознава се в детайли, преглежда внимателно Поемните условия, подкрепя ги, но окончателното си мнение ще изрази след като се произнесе Министерството на обществените сгради. Така че, полагането на керамичните павета не е емоционален дар по случай сватбата на княз Фердинанд с Мария Луиза, която по това време /1907/ вече не е между живите, не е хрумване, а израз на общинска политика, подкрепена от държавата в периода на изграждането на нова България. В нито един документ не се откри да се споменава името на дарител, на княжевски особи като автори на тази естетико -функционална дейност.

През двете години, 1907 и 1908, са постлани общо с керамичен паваж 59,302, 46 кв., съответно през 1907 г. – 28,400 кв. м., а през 1908 г. – 30,902, 46 кв. м. Положени са блокчета по улиците и площадите, както е записано в контракта, а преди това в поемните условия: бул. “Цар Освободител” заедно с площада пред Народното събрание, ул. “6 септември”, между ул. “Аксаков” и “Цар Освободител”, ул. ” Раковска,” между ул. “Аксаков” и ул. “Оборище”, ул. “Бенковски”, между ул. “Аксаков” и ул. “Московска”, пл. “Св. София”, ул. “Московска” от ул. “Бенковска” до пл. “Александър І”, пл. “Александър І”, ул. “Търговска”, от пл. “Александър І” до ул. “Мария Луиза”, включва се и пл. “Бански”, бул. “Дондуков”, между пл. “Св. Крал” и ул “Сердика”, ул. “15 ноември”, между ул.”Търговска” и ул. “Знеполска”, ул. “Знеполска”, между ул. “15 ноември” и пл. “Александър І”, площада пред Народния музей, ул. “Леге”, между бул. “Дондуков” и ул. “Алабинска”, ул. “Княгиня Клементина”, между ул. “Леге” и ул. “Княз Алекдсандър І”, ул. “Княз Александър І”, между ул. “Гурко” и пл. “Александър І”, ул. “Алабинска”, между ул “Леге” и ул. “Княз Александър І”, ул. “Гурко”, между ул. “Александър І” и ул. “Левски”, ул. “Левски”, между ул. “Гурко” и бул. “Цар Освободител”, ул. “Славянска”, между ул. “Левски” и ул. “Бенковски”, ул. “Бенковски”, между ул. “Славянска” и ул. “Вълкович”, ул. “Вълкович”, между ул. “Бенковски” и ул. ”Левски”. Изпълнението е качествено и извършено в срок.

Времето е един от най-обективните и точни съдници на сътвореното от човешката ръка. След четвърт век, през 1934 г., инж. Иван Иванов в обстоен доклад разглежда историята на благоустройствената дейност в София от Освобождението до средата на 30-те години и високо оценява поставянето на керамичния паваж. Тази дейност, както и всичко извършено до 1912 г. и последвалия гигантски строеж на Рилския водопровод в края на 20-те и началото на 30-те години на 20 век, нареждат София между първите градове в Европа.

Благоустройствената дейност има своя предистория. Нейните страници можем да прочетем в навечерието на Освобождението и в първите години от периода на Временното руско гражданско управление. Уличната софийска драма е трудна за описване – локви, мръсни гьолища, кал и вонящи води в центъра на един град, разположен на толкова красиво и живописно място, предизвиквало винаги възхищение, по личното нареждане на княз Дондуков, настлано с калдаръм на ограничени места. Но първият паваж в София е положен през 1905 г. по ул. “Мария Луиза” от предприемача Никола Иванов и този факт се посреща с голямо задоволство както от гражданството, така и от управляващите. Оценявайки удобството на тази каменна настилка, общинските власти формират новата си политика в благоустройствената дейност. Едновременно с каменната настилка общината обсъжда и поставя точка първа – настилка с керамичен паваж в Стара София. Общинският съвет е улеснен в полагането на каменния паваж, тъй като Общината закупува две каменни кариери, където се правят павета от сиенит и гранит.

Окончателното завършване на павирането с керамични блокчета е през 1909 г. Назначена е комисия с особено важна задача – приемане на извършената работа по направата на жълтата керамична настилка. Комисията е прецизна и взискателна, открити са малки недостатъци и изпълнителя е задължен в определени кратки срокове да ги отстрани. Извършената огромна работа обаче удовлетворява и “може да се приеме окончателно”.

Но работата продължава. Следващите общински управления полагат грижи по поддържането, по обновлението на изхабените керамични блокчета. В трудните години след войните се търсят възможности за подмяна на паветата, полагат се усилия за естетиката и красотата на града. Много внимание и време отделя кмета ген. Владимир Вазов на жълтите павета, търсят се средства за подържането им. По време на бомбардировките красивата софийска настилка претърпява значителни поражения. Поправена е, зейналите рани, бомбените ями са заличени и тя отново радва очите на столичани.

Настъпилите промени и желанието за ново градоустройство, извършвано по нови мерки и мащаби от управляващите, не включваше жълтите павета и много често ставаше за тяхна сметка. Количеството им все повече намалява. Жълтите павета са един неформален паметник на културата с многолика символика. Когато се каже “жълтите павета”, разбираме София, нейния стародавен център, усещането за управление и власт, естетика и лукс. Трудно е да се посочат толкова многозначещи паметници на културата. Недопустимо е така безпардонно да заменяме жълтите павета с асфалт. Те са застрашени като уникално сътворение в нашия хилядолетен град. Наложително е да се удостоят със статут на паметник на културата, за да ги опазим от “съвремено и мащабно мислещи и управляващи и подобни специалисти”. Нямаме историческо право да проявяваме небрежност, за да не пресушим и този извор на самочувствие. 

Елинка Бояджиева  

Ползвана литература и архивни материали:

  1. Бояджиева,Е., Изживяна доблест, С., 2007. 
  2. Момчилова, Г., Теодоров Балан, Александър. Книга за мене си.С., 1988. 
  3. Симеонов, С., Жълтият паваж на София . сп. София, 1960 г., бр. 9 
  4. ДА София,ф. 1к., оп.1, а. е.85 
  5. ДА София, ф. 1к., оп.1, а.е. 184 
  6. ДА София, ф. 1к., оп. 1, а. е. 186 
  7. ДА София ф. 1к., оп. 1, а. е. 187 
  8. ДА София, ф. 1к., оп. 1, а.е. 189 
  9. ДА София, ф. 1к., оп. 3, а. е. 205 
  10. ДА Софийя, ф. 1к., оп. 3, а.е.. 424 
  11. ДА София, ф. 1к., оп. 3 а.е. 442 
  12. ДА София, ф. 1к., оп. 3, а.е. 673 
  13. ДА София, ф. 1к., оп 3, а.е. 677 
  14. ДА София, ф.1к., оп.3, а.е. 678 
  15. ДА София, ф. 1к., оп.3 а.е. 679 
  16. ДА София, ф. 1к., оп. 3, а.е. 680 
  17. ДА София, ф. 1к., оп.3,а.е. 681 
  18. ДА София, ф. 1к., оп.3,а.е.683 
  19. ДА София, ф. 1к., о.п.7, а.е. 728 
  20. ДА София, ф.1к., оп.1, а.е. 778 
  21. ДА София, ф. 1к., оп.3, а.е. 829 
  22. ДА София ф. 1к., оп.3, а.е.832 
  23. ДА София, ф. 1к., оп.7, а.е. 925 
  24. ДА София, ф. 1к., оп.3, а.е. 833 
  25. Юбилейна книга на София, С., 1928 
  26. Юбилейна книга на София, С., 2000