29 май – 31 август 2025
Откриване: 29 май | 18:00 ч. | СГХГ

Изложбата е разказ за това как изкуството на Китай и Япония влияе на българските художници като проследява развитието на познанието за двете далекоизточни страни, започнало от печатните издания, излизали на български език в столицата на Османската империя.

Далекоизточното изобразителство пристига от запад с параваните и влиянието на импресионизма върху творчеството на българските художници, сред които блести името на Никола Петров. Сецесионът донася модата, а краят на Първата световна война – духа на мимолетното, които ще вълнуват за кратко умовете през 20-те години, за да бъдат забравени през следващото десетилетие. Ярка илюстрация на този процес е творчеството на Иван Милев, художникът, който носи далекоизточната естетика в дълбините на сърцето си. С плахи стъпки познанието за поетиката на двете страни се увеличава с преводаческите усилия на Никола Джеров, изкуството се приближава с интерпретациите на Николай Райнов. В началото на века се появява фраза „българите са японците на Балканите”, която ще бъде отстранена след Деветосептемврийския преврат.

Признаването на Китайската народна република е последвано от книги, които се превеждат от руски, защото в България все още никой не може да разчита йероглифи, както и с изложби, имащи пропаганден характер. През 50-те години художници като Стоян Венев и Дечко Узунов поемат по дългите пътища на Поднебесната държава, завръщайки се препълнени с впечатления, скици в папките и произведения, подарени им от техните гостоприемни колеги.

Марин Върбанов и Мирчо Якобов, а след тях Владимир Овчаров, се обучават в пекинските академии да размиват туша и овладеят движението на четката. През 1963 г. революционно настроени японски графици ще направят втора изложба в София. В същата година разривът на отношенията между китайското и съветското правителства попарва клетвите за вечна дружба между българите и китайците. Постепенно японската литература и изкуство ще запълват празнината в сърцата на въодушевените от далекоизточната култура българи, процес който ще продължи до 1985 г., когато контактите с Китай са възстановени и в Националния исторически музей е организирана изложба с китайска класическа живопис. 80-те години е време, когато се издава нарастващо количество книги, с преводи от японски и китайски. Държавните колекции в София, Пловдив и Сливен се попълват със закупени укийо-е.

Стартира Биенале на графиката във Варна, в което участието на японски автори се отбелязва с награди. Дните на японската култура, които започнат в началото на следващото десетилетие, се превръщат в ежегоден форум за представяне на различните изкуства. В Националната галерия и в Галерията за чуждестранно изкуство са организирани поредица от изложби, за пръв път се показва китайско изкуство с участието на частни колекции. Краят на века е характерен с двупосочност на контактите, с все по-чести гостувания на български художници в Япония, сред които, по броя на самостоятелните изложби, начело е Стоян Цанев, следван от Захари Каменов.