В нашата история има периоди на възход и национална консолидация, има и периоди на поражения и остри политически противопоставяния. В живота на всеки народ има величави мигове, в които се сбъдват стремления и мечти, в които нациите съзряват, мигове на исторически опит, на риск, смелост и жертвоготовност. За България такъв миг беше 6 септември 1885 г. Това е един от малкото моменти, когато българинът е дръзнал категорично да отхвърли чуждия диктат, външното внушение и да поеме сам в собствените си ръце съдбата на Отечеството.
След победоносната Руско-турска война 1877 – 1878 г. Санстефанският договор възстановява българската държава в нейните етнически и исторически граници. Последвалите решения на Берлинския конгрес от лятото на 1878 г. нанасят тежък удар върху националната, стопанската и културната общност на българите. Българската държавност, представена от Княжеството в Северна България и Софийския санджак е ощетена с обособяването на Източна Румелия и със запазването на османското владичество в Тракия и Македония. Северна Добруджа е дадена на Румъния, а Нишко и Пиротско на Сърбия. България е натоварена и с многобройни задължения към сюзеренната власт и Великите сили.
Впечатлението из българските земи е потресаващо – никой народ не е минавал с тъй бърз ход от упованието на една сбъдната мечта в ужаса на една катастрофа. Националното обединение се превръща в съдба на целия народ.
Eдинството, което българите демонстрират, смайва Европа и света. В тези дни българският народ показва неподозирани морално-политически и национални качества. По-късно Константин Иречек ще напише: „Вече никой не може да упреква българите, че са нация, неспособна на държавен живот и че свободата им е нещо харизано”. Съединението е категорично национално завоевание – без външни вдъхновители и защитници. То е резултат от всички национални сили. С подкрепата на княз Александър І Батенберг, на българската войска и политици събитията от 6 септември 1885 г. се увенчават с успех.