АРХ. ЛЮБОМИР ГЕОРГИЕВ
Как работи административната реформа шест месеца след реализацията ѝ в Столичната община
Административната реформа е свързана с това замисълът на закона да бъде приведен в действие. Замисълът е местната власт да може да управлява територията и устройството на територията. В София години наред, десетилетия наред, беше изграждана ситуация, в която устройството на територията и всичко свързано с него беше отделна губерния, ако мога така да се изразя, в която властваше фигурата на главния архитект. Тук използвам думата „властваше“ неслучайно.
Беше направена много нездравословна комбинация между добрия замисъл за независимостта на тази роля и прехвърлянето на твърде много отговорности от кмета към главния архитект. Така тогавашното направление „Архитектура и градоустройство“ действително наподобяваше държава в държавата. По закон главният архитект се избира след конкурс и теоретично е несменяем – трябва да допусне много сериозно нарушение или сам да подаде оставка.
Когато много власт е концентрирана в един човек, който практически не отговаря на критерия за демократична отчетност чрез местни избори, общината и кметът се лишават от възможността да управляват територията. Имахме ситуация, в която дори цялото НАГ се отнасяше към Столичната община като към нещо различно. Сградата се управляваше по отделен начин, IT системите и деловодната система бяха различни, имаше отделни банкови сметки. Това беше все едно отделна община.
Можем да си спомним 2015 г., когато след избирането на Йорданка Фандъкова за трети кметски мандат тя настоява за оттеглянето на тогавашния главен архитект Петър Диков. На 17 ноември 2015 г. той обявява, че е подал молба за освобождаване, считано от 9 февруари 2016 г. – датата, на която се навършват точно 10 години от назначаването му като главен архитект. Това показва как структурата се беше превърнала в нещо много близко до феодално владение.
Именно в среда на свръхконцентрирано разбиране за местната власт беше създаден и впоследствие одобрен през 2009 г., с последното си съществено изменение, Общият устройствен план на София. Той е създаван в края на 90-те и началото на 2000-те години. В картата му има десетки изключения: в зони с ниско застрояване изведнъж се появява конкретен имот или няколко имота с много високи параметри. Или обратното – появиха се „наказани“ имоти. Можем само да предполагаме причините за тези странни решения.
При всички положения този План е предопределил свръхзастрояването и презастрояването на София. Всичко, което виждаме в „Манастирски ливади“ и „Малинова долина“, е резултат от план, който може би би имал смисъл за Дубай с наличните там ресурси и петролни долари, но не и за София. Просто няма пари, а няма и нужда от толкова много застрояване.
Административната реформа от началото на тази година връща водещата роля на демократично избраните лица – кмет и общински съветници в устройственото планиране.
С реформата предприехме общината да осъзнае и да приведе в действие чрез администрацията си водещата си роля в устройственото планиране. Не просто да обработваме десетки и стотици частни преписки, парче по парче и имотче по имотче, а да разглеждаме територията цялостно, като отчитаме и пазарните механизми.
Реформата отделя фигурата на заместник-кмета – част от управленския кабинет на кмета – от експертната фигура на главния архитект, чиято цел по закон е да следи дали заявките за строителство съответстват на устройствените планове и на Закона за устройство на територията. Натоварването на главния архитект с политически очаквания – като политическа фигура и дори като визионер – е било конюнктурно. В правомощията му по закон няма нищо визионерско – те са конкретни и „практични“. Практиката в миналото е била главният архитект да разглежда детайлно само някои проекти, избирателно. Защото няма как да разглеждаш подробно всички проекти, които одобряваш и същевременно да ръководиш голяма администрация и да реализираш управленска програма.
Смятам, че това е по-скоро настройка на поколенията. Може да звучи философски, но много от хората, участвали в този механизъм за управление на територията, пространството и строителството, са израснали по време на комунизма и са използвали 90-те години като начин да се еманципират от тоталитаризма. Но са стигнали до другата крайност – разбирането, че пазарът оправя всичко и няма нужда от публична власт или че тя трябва да бъде минимална.
Това разбиране не съответства нито на моето виждане, нито на виждането на кмета, но не съответства и на законите. Те предвиждат водеща роля на общината в устройственото планиране, управлението на територията и осигуряването на здравословна среда. Не мисля, че в повечето случаи създателите на тази система са били водени от обществения интерес.
Много лесно мога да тръгна да отправям обвинения, че всичко е било свързано с корупционни схеми. Но в момента нямам доказателства за това, освен разкази на хора, които срещам в приемното време и които описват много грозни картини – как са били одобрявани проекти и къде е трябвало да плащат, за да премине безпроблемно даден устройствен план или разрешение за строеж. Но това са думи. Аз нямам документи за тях.
На тази база мисля, че става дума за дребен частен, егоистичен интерес, който може да се вписва и в по-широк корпоративен интерес. Не поставям всички бизнеси, корпорации или инвеститори под една шапка и под един аршин. Напротив – и преди години, и сега има много отговорни инвеститори, които желаят да развиват средата и разбират, че инвестицията на парче не работи и в техен интерес.
За много хора, идвали в НАГ, символ бяха папките и кашоните в ъглите и по коридорите, както и изключително забавените преписки – понякога с шест години назад. Когато поех поста на 1 февруари, коридорът на отдела, съгласуващ инвестиционните проекти, беше заринат от кашони. Буквално човек минаваше между тях.
Те вече не съществуват. Тези преписки са обработени. В рамките на една година – от юли 2025 г. почти до края на август 2026 г. – имаме с 35% по-малко чакащи преписки и заявления, свързани с разрешения за строеж.
Този тип протакане и неяснота – а може би на места и тенденциозно задържане на инвестиционни проекти, което е сферата на работа на главния архитект – вече го няма. Разбира се, намерението ни не е да бъдем ледена пързалка, по която проектите се спускат по най-бързата писта, докато си затваряме очите, само и само да няма забавяне.
С главните архитекти, временно изпълняващите длъжността, практикуваме консервативен подход към одобряването на проекти. При сгради, в които има жилища, изискваме отстоянията за жилищни сгради, независимо че са със смесено предназначение. Озеленяването разглеждаме много по-стриктно. В разговорите насърчаваме инвеститорите да третират партерните помещения към улиците като активни фасади – да не правят там гаражи и паркинги, а магазини и обществени функции, които да оживяват улиците.
След много добър диалог с Камарата на архитектите направихме така, че почти всички служители във всички отдели на направлението да имат приемно време. Така всеки гражданин, проектант или инвеститор може да осъществи пряк контакт с хората, които работят по неговата преписка.
Това се случва при ясни правила за поведение. Аз лично обикалям всяка седмица по време на приемното време и питам колегите какво се случва. Разговорът е очи в очи, но никога насаме, така че винаги да има свидетели. Това създава повече спокойствие и разбиране и от двете страни. Изяснява се какво е искал да каже авторът с възложението, както и какви са съображенията на администрацията да прави забележки, да поставя изисквания или да откаже нещо.
Конкурсът за главен архитект, за съжаление, предизвика сапунена опера, каквато никога не е била нашето намерение. Последва свръхдраматична реакция първо от Съюза на архитектите и, по мое мнение, копиране на тази реакция от Камарата на архитектите.
Смятам, че водеща роля при формирането на тази позиция има председателят на Съюза на архитектите Петър Диков – бивш главен архитект, който според мен е ключова фигура в изграждането именно на този феодален модел на управление на системата. За мен това е носталгия – може би от емоционална гледна точка – по начина, по който е било преди.
Но може би има и желание за пряко влияние отвъд правата, които законът определя за кмета и браншовите организации. Законът за устройство на територията казва, че в комисията, която оценява кандидатурите, трябва да има представители на Камарата на архитектите в България и на Съюза на архитектите в България. Според мен това е императивно. Законът не казва, че те могат да присъстват, ако желаят. Той казва, че участват.
Правото да организира конкурса е на кмета. Той определя кога и как да се проведе, при какви административни условия, колко публичен да бъде, с какви въпроси и инструментариум да се оценяват кандидатите. Тези правомощия не са на браншовите организации.
Ако на кмета бъде отнето правото да определя по какъв начин избира ключовите хора в администрацията, то местните избори се превръщат във формалност. Тогава остават други, скрити канали, по които се определя кой става главен архитект, кой отговаря за разрешаването на строителството и при какви условия.
За мен това е комбинация от носталгия и желание за контрол и изземване на права. Фрапиращото е, че отношението е много целенасочено към София. Браншовите организации не повдигат този въпрос в други български общини, където главният архитект се избира по същия начин, по който сме обявили настоящия конкурс. София беше изключението със свръхконцентрацията на власт и недосегаемостта на главния архитект, докато всички други 265 общини функционират по общите правила.
Казвал съм го няколко пъти: нека браншовите организации се захванат и с Търново, Видин, Варна, Бургас, Стара Загора и Русе. Защо се вторачват в София? Защото е големият залък? Нещо не ми се връзва тук. Това показва непоследователност в оценките, тенденциозност и специфично желание за надскачане на правата и за контрол именно в Столичната община.
Арх. Любомир Георгиев, зам.-кмет в направление „Градско планиране и развитие“