Фандъкова: „Неговото свято и светло дело е голямото пробуждане и съзнаване на собствените сили, на личното участие в общото дело. „Левската крачка” – крачката от страха до смелостта, от смирението до дързостта. Това е крачката на Васил Иванов Кунчев, спечелил прозвището Левски.“

По традиция на мястото на това бесило честваме свободата си. Този паметник, който дълги години след Освобождението стои белязан само с купчина камъни, се превърна в свято място за паметта на България. Тук, преди 146 години, накрая на София, завършва земния си път онзи “един син“ на България, чиито стъпки още кънтят, чиито слова още отекват и будят, чийто поглед още сепва, тревожи и задължава.

“Един Левски не искал да направи компромис с духа на епохата”, пише Захари Стоянов в биографията на Апостола. Въпреки всички перипетии и несгоди, въпреки малките и големи предателства, Левски не прави компромис с две неща. С вярата в българския народ, в способността на обикновените хора да погледнат над хляба си и да копнеят за свободата. И с мечтата и каузата за Свободна и Независима България.

Тази негова вяра събужда и вълнува, задължава и създава. С нея преди повече от век българските революционери дръзнаха да предизвикат на бой цялата мощ на вековната империя със своите ръждясали шишанета и две-три черешови топчета, защото нямаше нищо по-силно от тази вяра.

Както пишат биографите на Левски, той  не беше само революционер, апостол и бунтовник, а и учител. Той не само насърчава отварянето на училища, а цялото му дело е един незавършващ урок за това какво означава да бъдем българи и свободни хора.

Днес, във времето на неспирната показност, на постоянния стремеж към ефектна публичност в потоци от образи и думи – все по-малко държим сметка за тежестта на истината и съдържанието. Думите ни заливат и отминават. И често забравяме да видим кой какво е свършил.

“Не думи трябват, а дела”, казва Апостола на свободата. Свободата не е дума, с която да украсяваме желанията си, а работа – всекидневна, тиха работа, която се върши с достойнство и твърдост, не с разточителност, не с хвалби, не с многословие.

“Часът на свободата – казва Левски – призовава всеки българин да покаже на дело родолюбието”. А родолюбието е свършена работа, че дори и да се откажеш от своето и да не търсиш личната сметка. За тази цел дърпането в различни посоки не помага. Защото, “ако искаме да пребъде България и да я опазим чиста и свята, ние щем, не щем, трябва да си кажем кривиците и да вървим заедно“.  

Затова сме длъжни да свеждаме поглед пред уроците на Апостола. И да не допуснем на това бесило да увисне неговата вяра в нас и неговата мечта за България.

Неговото свято и светло дело е голямото пробуждане и съзнаване на собствените сили, на личното участие в общото дело.

„Левската крачка” – крачката от страха до смелостта, от смирението до дързостта. Това е крачката на Васил Иванов Кунчев, спечелил прозвището Левски.

Неговата крачка – този скок от робството към свободата, в който той увлича цял народ. Народ, който успява немислимото – да прескочи, да повярва в силата на своята общност и никога да не се отказва от нея.

Левската крачка – тази, която той ни учи да правим, когато сме заедно и работим за общото дело, надмогнали дребната суета на деня.

Така се обръща времето, така се сбъдват копнежите на нацията, това изисква „драгоценното отечество“, за което да сме „разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни“.

 Поклон пред паметта на Апостола на свобода!

Фотограф: Мария Цветанова