Назад

Похвално слово за жълтите павета


30.09.2020 г., с. 16

 

ЛЕГЕНДИ И ИСТИНИ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

Похвално слово за жълтите павета

Оцеляха под танкове и бомбардировки, сега ги къртят лумпени

Между 1907 и 1908 г. центърът на столицата е павиран с 59 302 46 квадрата елегантна настилка. Последното паве е положено следната 1909 г.

 

Росен Тахов

Много превратности са минали през жълтите павета на София. Газени са от танкове на германци и руснаци, бомбардирани са от англо-американци. Сега българи се опитват да ги изличат от пейзажа на столицата. Още оцеляват!

Моят приятел Пламен Стоименов документира този национален резил. В окото на обектива хвана поругаване, което друг цивилизован народ не би си позволил. По време на протестите лумпени вадят историческата настилка и с нея атакуват полицията. Зейват рани, в които си гасят цигарите. Има опасност да ги обърнат и в отходни ями за биологичните си отпадъци.

Дълго след Освобождението София няма паваж. Тук-таме е останал само калдъръм от игото. Хронистът на оная епоха Георги Каназирски-Верин пише: „Поддържането бе слабо и при най-малък дъжд калта ставаше дълбока, а по краищата на града улиците бяха непроходими. Не говоря за далечни краища, но например по бул. „Дондуков" към ул. „Париж", около Черната джамия*, около Руския паметник човек можеше да остане без галоши. Когато паднеше сняг през ноември, ние чакахме той да се стопи към Гергьовден."

„През лятото, обратно - продължава Верин - ние потъвахме в прах. А когато духнеше вятър, цели гейзери от прах се издигаха към небето. Заедно с праха хвърчеха и нашите шапки, които догонвахме понякога чак в съседната улица."

Нисък, набит, с голяма глава и пъстри очи, с властен пронизващ поглед и отсечени жестове - така портретуват съвременниците Димитър Петков. Като опълченец той оставя лявата си ръка на Шипка. Като кмет на София с дясната изгражда европейска столица.

„И къщи, и улици - всичко се намираше в хаотично състояние - разказва коренячката софиянка Райна Костенцева. - Нужна беше изключителна творческа инициатива, голям архитектурен талант, който от лабиринта на сокаци и първобитни къщурки да създаде един модерен град, отговарящ на назначението си като столица на България."

По време на своето кметуване от 1888 до 1893 г. Петков регулира улиците, ситуира площадите, оформя Градската градина. Обявява международни конкурси за канализация, електрическо осветление и трамваи. Негова е идеята за Лъвов и Орлов мост. Не е негова само тази за жълтите павета.

Златистият паваж светва в главата на Мартин Тодоров. Той е кмет от 1905 до 1908 г. Брат е на акад. Александър Теодоров-Балан и ген. Георги Тодоров. В командировки из Европа кметът вижда подобни луксозни настилки. Сключва заем с германски банки за 35 000 000 златни лева. Данъците на столичани ще го погасяват 50 години напред.

Мартин Тодоров провежда търг, спечелен от керамичното дружество „Изида" на гара Новоселци. То обаче няма понятие как се правят лъскави павета. Нашите се свързват с унгарско предприятие, което знае технологията. От кариера край Будапеща вади варовик, стрива го на прах и добавя жълт оцветител. Така приготвената смес се пресова в калъпи и се изпича при температура 1300 градуса.

„Правени са опити в Унгария да се използват суровини от други места, но без резултат", уточнява инж. Ст. Симеонов, който е изследвал процеса.

Блокчетата се полират и затова в дъжд и сняг са опасно хлъзгави. Някогашните софиянци лепели парче плат на подметките. Триенето на текстила с паважа стабилизирало пешеходеца.

Между 1907 и 1908 г. центърът на столицата е павиран с 59 302 46 квадрата елегантна настилка. Последното вносно паве е положено следната 1909 г.

Всекидневно по жълтата артерия „Цар Освободител" разхождал живописната си снага Димитър Тодоров, наречен Даскала. Висок, сериозен, със засукани мустаци, с бяла риза и китка на бутониерата, той е легендата на вестникопродавците. На гърдите му светело съзвездие от ордени и медали, непоклатими свидетелства за заслуги към отечеството и света. В едната ръка държал бастон, в другата стискал куп вестници. Христо Смирненски документира:

„По средата на улицата, окачил на гърдите си новата трикилограмна пиринчена корона, прегърбен под бремето на милионите си рими, върви всепознатият Димитър Даскала, мъдрият шеф на вестникопродавците."

„На жълтите павета много счупени крачета", рецитирал Даскала, който се изразявал само в мерена реч. За всяко издание имал готова рима. Някои акорди били ударно лаконични: „Купете си„Българан" за гологан."

Други са разгърнати със социална подкваска: „Продавам „Пряпорец", „Знаме" и „Народни права", купете си „България", лишена от дърва."

В трети гърмял ювеналовски патос: „Каква интелигенция, която не купува вестник„Мир" и живее вечно в пир!"

С отмерена крачка по жълтите павета Даскала влизал в кафене „Панах". Вдигал ритуално бастона и декламирал:„Господин Чудомир, земи си „Пряпорец" и „Мир" та да видиш келепир." Трогнат, Чудомир вадел кесията и купувал вестник.

Ето го и професионалният превратаджия Димо Казасов. В неговите мемоари четем: „Топъл и чист като небесния лазур априлски ден. Булевард „Цар Освободител", както винаги, е потънал в безгрижието и във флирта на младостта, която с вирната глава го кръстосва. Връщам се от ежедневната си разходка, блъскан от човешкия поток, който ту плавно, ту поривисто се свлича към Борисовата градина."

Пред Руската църква Димо среща Александър Цанков.„Бихме ли могли утре вечер да се срещнем някъде?" пита Цанков. „Разбира се!", отвръща Казасов. „В такъв случай утре вечер на 9 часа ще те чакам у дома", насрочва рандевуто Цанков.

Той живее на улица „Витошка", която е павирана със сив гранит. Там домакинът му задава директен въпрос: „Смяташ ли ти, че със средствата на легалната политическа борба ще може да бъде свален Стамболийски?"

„Решително не! Само един държавен удар може да го съкруши", отсича майсторът на пучовете. Така ферментира превратът на 9 юни 1923 година.

Сега на жълтите павета отново е време превратно. Дебеловратите ги вадят, за да извадят от властта правителството. Легендарната настилка пак ще издържи на издевателството. Прави го повече от столетие!