Назад

Един човек, много въпроси

23-29.10.2020 г., с. 68-69

 

Един човек, много въпроси

Инсталацията “Един човек” на Венелин Шурелов повдига важни въпроси за публичното изкуство в България

 

Светослав Тодоров svetoslav.todorov@capital.bg

В края на октомври “Един човек” с ръст 12 метра ще се извиси на мястото на бившия мавзолей на Георги Димитров, заобиколен от Градската градина, Националната художествена галерия и Министерския съвет. Инсталацията, която представлява антропоморфна фигура с двустранно разположени LED екрани, е на отдадения на дигиталните изкуства Венелин Шурелов - добре познато име за тези, които се вълнуват от артистичната сцена у нас - художник, сценограф, преподавател, куратор и организатор на фестивала DA, ангажиран с темите за човешките страхове и мястото на технологичните промени в живота ни. “Стана!”, казва Шурелов, през оградите, докато работи по инсталацията в края на работния ден, малко преди първите опити с подаване на ток. “Почти...”

През пролетта на 2019 г. културната комисия към Столичния общински съвет одобри поставянето на “Един човек” по програма “Навън”. Проектът на Венелин Шурелов с бюджет 81 хиляди лева трябваше бързо да замени инсталацията “Бронзовата къща” на живеещия в Австрия български художник Пламен Деянофф, която даде начало на новото интерпретиране на локацията в центъра на София. С известно забавяне строежът на “Един човек” започна в средата на септември. Авторът вижда проекта като част от процес ориентираното изкуство, в което начините за взаимодействие са съставен и съдържателен елемент: в случая камери улавят и излъчват движението около инсталацията.

 (Не)състоялият се диалог

Работата на Шурелов има потенциала отново да засили диалога

около липсата на съвременно изкуство и смели решения в публичните пространства. Отвъд полулегални акции и проекти с определен срок на показване съвременно изкуство отсъства от публичната среда в България. Няма как да не се запитаме каква роля имат проекти като “Един човек” (и преди това “Бронзовата къща”) - подчертават тази липса и създават диалог или до известна степен истински компенсират.

“Опасявам се, подчертават липса и създават диалог. “Бронзовата къща” беше полезна заради здравословния начин, по който разбуни водите в културния ни живот”, казва арх. Анета Василева, преподавател в УАСГ и съосновател на активната от над десетилетие платформа за архитектурна критика и публицистика WhAT. “Тя беше подложена на поне пет обществени обсъждания, при това многолюдни, и в крайна сметка доказа, че когато има външен дипломатически натиск, родната консервативна администрация може светкавично да одобрява нестандартни артистични акции на спорни места, обременени с тоталитарни спомени (“Бронзовата къща” беше реализирана с помощта на австрийското посолството и Федералното канцлерство на Австрия - бел. ред.). Което е забавно само по себе си. Неприятното е, че след като беше инсталирана, нищо особено повече не се случи -просто една временна украса на един площад.”

Диагноза: антимодерност

Какво всъщност прави един проект функционален и оценяван от хората? “Това, което най-много ме дразни в българското публично градско изкуство през последните години, е неговата бездарна антимодерност”, казва арх. Василева и критикува как често елементарните бронзови композиции са с предимство пред абстрактната скулптура и артистичната провокация. “Като един носталгик по постиженията на XX век ми се иска да си припомним културата и егалитарното следвоенно изкуство, което слиза масово в публичната среда по цял свят -със site-specific скулптури, релефи, металопластики, сграфито и прочие. Сходни цели за естети-зиране на средата и въздействие върху обществото имат както скулптурите на Хенри Мур или Барбара Хепуърт в бруталистич-ните жилищни комплекси на източен Лондон, така и българите Галин Малакчиев, Иван Кирков или Валентин Старчев с работите си по площади и фасади на български обществени сгради от периода на социализма. Знам, че е дразнещ интелигентско-номенклатурният напън на синтеза на късния соц, но все пак всяко от тези неща е по-добро от бездарните бронзови глупости на нашето време.” Според Цветан Бизев, който организира Sofia Graffiti Tour, публичното изкуство може да вземе някой друг урок от стрийт арт акциите. Винаги гостите на града имат интерес към акцията от 2011 г. “В крак с времето” на Destructive Creation и неизменни въпроси дали Паметникът на съветската армия продължава да изглежда така (съветските войници - преобразени в популярни американски символи - бел. ред.), могат ли да го видят. “Хубаво би било да видим в градската среда и примери на публично изкуство, което да е цветно, различно и смело, което да е приобщаващо и насочено към общността. Това би било и начин да се оформят нови интересни места в различни части на града, които да привличат посетители.”

Надежда всяка тук изградете

Според Малина Едрева, председател на Комисията по образование, култура, наука и културно многообразие към Столичната община, трябва да мислим не за проблеми и недостатъци, а за перспективи. За нея “Бронзовата къща” вече е дала нова перспектива за София. “Независимо дали хората харесаха работата на Пламен Деянофф, те проявиха отношение и насочиха вниманието си към едно място в сърцето на града, което беше празно и пусто, макар и натоварено с история.” Едрева смята, че бъдещето на изкуството е в доближаването му до хората, и е любопитна какъв потенциал може да се открие извън центъра, в крайните квартали.

С кой град с подобен размер и исторически контекст София би могла да се сравнява или да взима пример? “Не съм фен на директните примери”, казва арх. Анета Василева. “Всеки град си има своя контекст и нещо, което работи дори в съседна балканска столица, може да се окаже, че няма да работи тук. Разбира се, мога да дам за пример Любляна, Берлин или Копенхаген, но не ми се ще - те всички са доста различни от София. Сигурна съм в едно - имаме нужда от повече експерименти. Трябва да шокираме обществото, да го изненадваме с намеси в градската среда, да го провокираме, да го караме се замисли и в крайна сметка да правим живота тук по-интересен.”

 

Венелин Шурелов, съвременен артист и автор на “Един човек”

 

Кои са предизвикателствата в това да работите с място, което има историческа натовареност и е в близост до сегашните протести? До каква степен се вдъхновявате от този контекст?

Едно от основните предизвикателства е да не образувам нова точка на противопоставяне. Близостта до гражданските и политическите акции лесно могат да превърнат “Един човек” във "враг на народа", особено когато той не се стреми да се хареса на всички. Контекстът винаги подхранва, важен е и влиза в сметките. Същевременно може да създаде чувство за измамна Значимост и в крайна сметка да си присвои смислите. Не бих казал, че се вдъхновявам, бих казал, че се ангажирам.

Как отлагането повлия на проекта?

Парадоксалният отговор е, че времето не го промени, но ми помогна да го конкретизирам. Признавам, че времето ми помогна да узрея за проекта. Като че ли самият аз израснах с него. Съвременното изкуство почти не присъства в публичното пространство на София. Самотно ли ще му бъде на вашия човек?

Като форма на изкуство ще му бъде самотно. Иначе не. Самотната форма на изкуство донякъде е мой личен проблем, тъй като се стремя да правя все нови и нови. А те са обречени на самота, шеговито казано. Всъщност би следвало да приемем това за качество и без самосъжаление да изминаваме пътя на приобщаване. Отделен е въпросът за количествата новост, които ние колективно можем да понесем. Очевидно те са незначителни спрямо дозите минало, които социалният и политически метаболизъм обработва. Въпрос на узряване.