ЗА СОФИЯ КАРТА НА СОФИЯ ВИРТУАЛНА ПРИЕМНА КОНТАКТИ ТЪРСЕНЕ
> начало >> СОФИЯ - 127 години столица
  СОФИЯ - 127 години столица
 

През 1755 г. „казанджийският руфет" купил и подарил на църквата „Св. Спас" миней за месеците декември, януари и февруари. През 1802 г. като дарител на тази църква е отбелязан и „руфет механджийски". Много по-често дарители, епитропи и свещеници били отделни занаятчии. През 1753 г. занаятчиите енориаши на „Св. Спас" закупили дванадесет минеи, печатани в Москва през 1753 г., и ги подарили на църквата, която по този начин се снабдила с нов комплект минеи за всеки месец от годината. През 1772 г. бил подновен покривът. Това направили Маноил кожухар, Вълкадин тенекеджи, хаджи Герчо кожухар, Марко свещар, Бошко абаджи, Станчо терзи, Йовчо терзи, Аврам кожухар, Вълко кожухар и други енориаши. Материалното замогване на софийските занаятчии личи и от това, че сред тях се появяват доста хаджии. Тези хора имали достатъчно средства, за да отделят пари за дълго пътуване до „светите места". Споменават се хаджи Герчо кожухар, хаджи Маноил кожухар, хаджи Марко, хаджи Димитрий, чорбаджи Новак овчар и други. В „Зографския поменик" са вписани имената на неколкостотин души от София и Софийско, което говори за определено благосъстояние на хората и ревност да посетят такова средище на духовния живот на православните българи, каквато била Света гора. Осемнадесетият век донесъл някои новости и в областта на търговията. С упадъка на Дубровник изчезнала и колонията от дубровнишки търговци в София. А тя държала в ръцете си износа на кожи, вълна и восък и свързаната с тях събирателска търговия. На тяхно място към този род сделки се насочили местни търговци, християни, мюсюлмани и евреи.

В градската търговия продължавали да играят важна роля евреите. Още през XVII в. те господствали на градския пазар, което дало основание на Петър Богдан Бакшев да твърди, че евреите владеят търговията на София. И през XVIII в. те постоянно закупували дюкяни, разширявали съществуващата отпреди Еврейска чаршия. През XVIII в. обаче все повече нараствало значението на пазарите в западните райони на града, разположени около пътните артерии за Видин и за Ниш - Белград. В тях се съсредоточавала дейността както на издигналите се български търговци от София, така и на придошлите от другаде търговци - българи, гърци, погърчени българи. Част от тази чаршия започнала да се нарича „Рум чаршъ", т.е. гръцката чаршия. В нея се разполагали магазините на едри търговци, внасящи и изнасящи стоки на едро и на дребно.

Най-същественият резултат от развитието на обмяната през XVIII в. било укрепването на позициите на българите в търговията, където по-рано те били слабо представени.

Старата държавна организация за контрол на градския пазар и търговия оставала в сила. Държавната политика в тази насока се провеждала от кадията и неговия „помощник" по търговските дела - пазарбашията. Тази длъжност се заема само от мюсюлмани, които събират различните мита и такси от докарваните за продан стоки, следят да се съблюдават нормираните цени за хранителните продукти и другите стоки от първа необходимост. Известни са имената на пазарбашиите хаджи Ахмед (1731), молла Сюлейман (1750).

Нормираните цени се определяли от кадията, пазарбашията, „с участието на всички първенци" на града и на бакалските старейшини. Тези цени отчитали в значителна степен реалните пазарни условия, но главната им цел си оставало регламентирането на търговията, предотвратяването на спекулата със стоки от първа необходимост - хляб, млечни изделия, месо, варива, сапун и др. Те били все пак динамични цени, отчитащи и сезонните колебания, урожайните и неурожайните години и били близки до свободно формиращите се на пазара цени. Например през 1744 г. било определено за едно акче да се продават 180 дирхема хляб, през 1757 г. - само 80 дирхема, а през 1761 г. - 200 дирхема (1 дирхем = 3,12 g), или през 1761 г. хлябът поевтинял 2,5 пъти ; сравнение с 1757 г. и с 10% в сравнение с 1744 г. През 1744 г. за едно акче е давали 120 дирхема симид или баница, през 1757 г. - само 54 дирхема, а през 1761 г. - 132 дирхема. Явно 1757 г. била неурожайна и поради това цената на хляба била висока. Защото през онази година няма война или други извънредни условия, които да обяснят такова поскъпване. В списъка за нормиране на цените през 1757 г. са отбелязани отделно „цените на плодове, внесени от Текфур даг през споменатата година", след което се изброяват измирско черно грозде, жълти смокини, едри меки смокини, пожкови, грозде-разикия и др. Овчето месо се оказва два пъти по-скъпо от говеждото, а една ока грозде-разикия се продавала колкото 3-4 оки говеждо месо. Пролетно време се определяли нови и малко по-високи цени на хляба поради поскъпване на брашното, изменяли се цените на овчето месо, определяли се цени на прясното сирене, млякото. Предвиждали се различни цени при продажби на пазара и при продажби в бакалниците. Например ока фасул през 1744 г. на пазара трябвало да се продава по 11 акчета, а в бакалниците - с три акчета повече. Така се регламентира и печалбата на бакалите. Нормираните стоки всъщност представлявали целия асортимент на бакалската търговия. В бакалниците на двама починали софиянци по онова време са отбелязани сирене, масло, мед, ориз, фасул, леща, нахут, бакла, орехи, кестени, леблебия, лешници, смокини, рожкови, лук, чесън, пипер, кисело зеле, грозде, синап, анасон, оцет, сол, сапун, лой, суджук, маслини, тютюн, шарлаган и катран. Бакалският еснаф в София бил многолюден, бил съставен от мюсюлмани и от християни.

Запазвала се в пълна сила и особената държавна „търговия", при която се набавяли различни стоки и суровини за държавни нужди. През 1722 г. дошъл в София надзорникът на държавната работилница за чоха в Цариград със заповед да изкупи 2000 оки необработена вълна за нуждите на тази работилница. Държавната цена била определена на 2 пари за ока вълна, което вече правело от тази търговия явен грабеж - затова и негов контрагент в София се оказал не някой търговец, а сердарят Хасан ага. Със своите административно-полицейски правомощия той събрал и му предал исканото количество вълна, като получил за нея 4000 пари. А в същото време ока сурова вълна на свободния пазар в Беломорието струвала 15-22 акчета, или три пъти повече. Тази разлика не можело да се дължи само на транспортните разноски от София до Беломорието.

През XVIII в. софийската търговия все повече надхвърляла рамките на местния пазар и се насочвала към широкия имперски пазар и към чуждите пазари. Осемнадесети век бил твърде мирен век в османско-австрийските отношения. Войните между даете страни заели 1716-1718, 1737-1739, 1788-1790 г., т.е. само девет години. Мирните отношения способствали за разширяване на търговските отношения на Балканите с Австрия и Средна Европа. Развиващата се европейска промишленост се нуждаела все повече от памук, вълна, кожи и други суровини, каквито в обилие предлагало земеделието и скотовъдството от нашите земи. София се оказала на един от основните търговски пътища, по които тези и други стоки се отправяли към Ниш - долината на Морава - Земун за Австрия, Чехия и другите средноевропейски страни. Балканите се включвали все по-тясно в сферата на европейския капиталистически пазар, което се отразило благоприятно и върху търговията на София. Нараснало значението на този град в транзитната търговия на Тракия и Беломорието с Европа.

София се включвала в новата търговия било като потребител на манифактурни и занаятчийски изделия от други страни и градове, било като износител на промишлени суровини и занаятчийски изделия. Вече бе казано, че някои български еснафи сключвали сделки с „търговци от други страни". Следователно вече се търгувало не само с кожи, вълна и други суровини, но и със занаятчийски изделия, които били най-перспективната търговия. В София се настанили търговци от други градове, които донасяли стоки от всички краища на българските земи и от други области.

Какво представлявали тези търговци, се вижда от описа на починалия в София през 1756 г. мелнишки „гръцки" търговец Панайот, син на Костадин, син на Стойо. Явно е, че това е български търговец от гърчеещия се Мелник. Той имал дюкян в Гръцката чаршия, оценен за 40 920 акчета. Отделно държал стая за живеене, чиято мебелировка била оценена за 3000 акчета. След неговата смърт цялото му имущество било описано, за да бъде предадено на братята му. То възлязло на 12 849 акчета, а останалото - стоки, обзавеждане на магазина и стойността на самия магазин. Този мелничанин търгувал предимно с текстил и в магазина му се оказва богат асортимент от текстилни стоки. Отбелязани са два денка памук за 4800 акчета, 9 топа хастар, значителни количества богасия, памучни колани, памучен ширит, памучни пещемали, хавлиени кърпи, двойни кърпи, памучно платно, отделно - „гладко памучно платно", памучни чапрази, памучен гайтан, „кенар-памук", жълт ибришим. Вълненият и коприненият текстил били представени с вълнен гайтан, сребърен гайтан, сърмена прежда, груба коприна със сърма, коприна за украса, „кенар-коприна" и боядисана коприна.

В дюкяна му се намерили синя лондонска чоха, един лакът от която се оценявал по 180 акчета, серска басма, „червен вносен гайтан", оценяван по 188 акчета свезката, пъстроцветна тъкан (аладжа) от Маниса, солунски гайтан, златишки кърпи, драмско платно, синьо йенишехирско платно, етрополски черги, драмски гайтан, серско платно и пр. В дюкяна му били представени не само балканските, но и малоазиатските провинции на империята, а по търговския път край Струма до София достигали както европейски текстилни изделия, така и стоки от Беломорието.

Такъв бил стоковият асортимент и на местните текстилни търговци. Сведения за това се съдържат в наследствения опис на починалия през 1772 г. Доко Манов от махалата „Калоян", който също имал магазин в Гръцката чаршия. И в неговото наследство са описани етрополски черги, 161 топа серска басма, вносно червено платно - 41 топа, златишки кърпи, 8 топа пловдивска басма, 16 чифта солунски пещемали, 81 лакти червена френска коприна по 70 пари лакътя, софийски кърпи, трапезундска прежда - 17 топа, одрински колани. В другия му дюкян, който той държал в чаршията Банябаши, се оказали още 48,5 топа серска басма, 6 ямболски кебета, измирски сапун, фландърски пояси и други стоки.

Описан е още много текстил с неуказано местопроизводство, което предполага, че може да е произведен и в София. Към него спадат 128 топа памучно платно, 17,5 топа хастар, 3 малки килима, 33 топа памучен плат „чит", 11 бродирани кърпи от платно, 13 дюшека, 48 чифта двойни кърпи, 1070 чифта чорапи, 104 топа хастар, 48 топа богасия, 60 ленени пещемала, 37 топа копринена аладжа и 29 топа груба копринена аладжа, 35 оки копринена прежда, различни видове и качества коприна, вълнен гайтан, ленена прежда и пр.

Подобен асортимент на вносни и местни стоки намираме и при други търговци, чието имущество се наложило да бъде поделяно по съдебен ред през разглежданите години. В описа на наследствената маса на Павел, син на Младжо, фигурират 215 топа драмско платно, 98 топа вносно платно, самоковски гайтан, хартия, книги, влашки шал и пр.

Както се вижда, търговията вече свързвала отделните райони чрез редовни търговски контакти, а не само чрез районните или общонационалните панаири като Узунджовския или Неврокопският. Тези редовни връзки споявали отделните области на страната в единен национален пазар. В София през XVIII в. мнозина са едрите търговци, както придошли, така и местни, които разполагали с големи количества стоки за търговия на едро и дребно. Средищното положение на града, намиращ се на главния търговски път от Изтока за Европа, улеснявало издигането му като търговски център.

С развитието на занаятите и търговията било свързано функционирането на софийската държавна монетарница. Според някои данни тя продължила да съществува с прекъсвания до XVIII в. По времето на Махмуд I (1730 - 1754) в София били сечени сребърни акчета с тежина 0,75 карата и диаметър 11 mm. Осемнадесетият век на София и софиянци бил белязан с новия етап в развитието на занаятите и търговията - утвърждаване на масовото производство, ориентирано към пазара, каквато е и тенденцията в стопанския живот на континента. Монополните закупки на държавата пречели на свободната пазарна реализация на занаятчийските изделия. Същевременно еснафите продължавали да са нужни на занаятчиите и призната от държавата обществена и стопанска организация, чрез която можели да защитават ин тересите си. Търговците съумявали да осигурят пласмента на суровините и изделията, произвеждани в града и околията му, изделия и суровини за консумативно и производствено потребление. Градът поддържал редовни пазарни връзки с Тракия, Беломорието, Македония. Просперитетът, който станал добра база за развитието на възрожденските процеси в културната и политическата сфера, повел София и софиянци по дългия път на Новото време.

СТОПАНСКИЯТ ЖИВОТ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

Подобно на много други наши градове през Възраждането и в София селското стопанство доминира по обем в местната икономика като основен поминък па населението. Според една турска статистика от 1864 г. броят на едрия и дребния добитък в Софийския санджак е, както следва: впрегатни биволи 6985, волове - 53 134, разплодни биволи - 1529, разплодни биволици - 9046, малачета - 6550, разплодни бикове - 8690, крави - 52 526, телета - 44 623, коне - 2975, кобили - 25 980, кончета - 13 846, разплодни кочове - 42 117, овце - 615 841, овни - 332 646, пръчове - 25 256, кози - 320 228, ярета - 123 837, обяздени коне - 14 199, мулета - 3089 и свине - 61 496. Данните се отнасят до целия санджак, но все пак от тази статистика се добива приблизителна представа за количеството на добитъка в Софийския регион. По онова време в Софийския санджак се включват 10 града и 710 села. Числовите данни ясно показват, че животновъдството в София е твърде развито. Данните за номенклатурата на стоковия износ от града, както ще се види по-нататък, по косвен път също свидетелстват за мащабите на този отрасъл. Животновъдството осигурява преобладаващата част от суровините за нуждите на софийската преработвателна промишленост и за износ.

С подобни статистически сведения разполагаме и за земеделското производство в Софийския санджак. Една статистика от 1867 г. съобщава следните данни за добива от някои земеделски култури: тютюн - 726 659 kg, грозде - 1 256 616 kg, фасул - 82 868 kg, къклица - 600 000 kg, ръж - 7 467 426 kg, царевица - 1 001 996 kg овес - 674 869 kg просо - 75 511 kg , ечемик - 1 013 389 kg и пшеница - 7 247 970 kg. И в този случай данните се отнасят за целия Софийски санджак. От други източници обаче, макар и от една година по-рано - за 1866 г., е възможно да се конкретизират до известна степен данните, като се ограничат в рамките на Софийска околия. В описа от 1866 г. данните за земеделското производство са: ечемик - 373 860 kg, овес - 381 135 kg, царевица - 203 552 kg просо - 2628 kg, фасул - 7221 kg, коноп - 27915 kg, тютюн - 6041 kg и грозде - 9274 kg. Освен за тези земеделски култури има данни, сочещи, че в Софийско се е отглеждало и цвекло в значителни количества. Това подтиква местни предприемачи да построят през 70-те години в София захарна фабрика.

Оживените стоково-парични отношения през Възраждането и проникването на пазарно-капиталистически форми на производство в селското стопанство дават значителен тласък за развитието на скотовъдството и земеделието. София е голям административен център, който до средата на 60-те години е бил седалище на Румелийското бейлербейство. В града живеят и работят множество държавни чиновници, а същевременно в него непрестанно квартируват значителни военни поделения. Нуждите от продоволствено снабдяване на администрацията и войската насърчават количествения ръст на селскостопанската продукция, която добива ясно изразен стоков характер. Стимулиращо въздействие за развитието на скотовъдството и земеделието в Софийско оказват също местните занаяти, които си осигуряват нужната суровинна база. Същевременно София става важно средище на вътрешната и външната търговия. Това също спомага за развитието на селскостопанското производство.

Според сведенията на австро-унгарския дипломатически агент Толи от есента на 1876 г. в София са били закупени и транспортирани по река Дунав и през Солун над 9 млн. оки зърнени храни, предназначени за износ във Франция и Австро-Унгария. В самия град имало големи мази (складове) за пшеница. Например Мустафа бей имал в мазата си над 200 000 оки, а Мурад бей - повече от 500 000 оки. Редица други турци и българи също притежават подобни мази с по няколко хиляди оки. Само в София през ноември 1876 г. били закупени около 3-4 милиона оки пшеница, а в цялото Софийско поле - три пъти повече. Софийската пшеница имала високи качества и била предпочитана на международния пазар. В своето описание А. М. Селишчев отбелязва, че в Софийското поле поради благоприятната надморска височина и редовното напояване добивът на пшеница и царевица винаги бил добър. Почти цялата житна продукция била за износ. „София - пише Селишчев, - е кръстовище на важни шосейни пътища и това прави града важен търговски център на жито."

За ръста на търговията със селскостопански стоки свидетелства също една дописка във в. „България". В друга дописка се споменава, че местните власти сключили договор със софийските търговци за доставка на продукти за войската. „Цариградски вестник" отбелязва, че в София се провежда периодично голям търговски панаир на жива стока, на който идвали търговци от различни краища на страната. Интересно е, че до Освобождението в града съществуват дори отделни специализирани пазари - тържища за определени видове стоки като Говеждият, Конският, Житният пазар и др.

Данните за мащабите на селскостопанското производство и неговата реализация на вътрешния и външния пазар сочат, че както в цялата страна, така и в Софийско през разглеждания период прониква капиталистическият начин на производство. Основната част от производителите съставляват дребните и средните стопани, предимно българи, които владеели и обработвали определени парцели държавна земя. Това са раетски селяни, които притежават документ - тапия за наследствено ползване на дадените им поземлени участъци. В такъв смисъл те са пряко зависими от султанската държава - формалния юридически собственик на земята. Оттук произтичат техните задължения към фиска, който ги облага с данък десятък.

Още по-ясно се откроява капиталистическата тенденция в чифлишките стопанства, основани на частна собственост. В тях стоковата продукция е предназначена изцяло за пазара, а производството се осъществява чрез широко приложение на наемен труд под различни форми. А. М. Селишчев съобщава за чифлишки стопанства в Софийско, без обаче да уточнява броя им. Във в. „Независимост" са публикувани сведения, че през 70-те години на XIX в. Осман паша и синовете му имали няколко чифлика край София. Известната търговско-предприемаческа фирма „Арие" от Самоков също притежавала един чифлик край София с 25 български къщи и 1400 ha земя. Чифликът се оценява на стойност 25 000 франка.

В трудните условия на османската феодално-деспотична система преобладаващата част от селскостопанските производители, дребните и средните стопани, в Софийския регион постоянно били застрашени от разорение. Особено ги притеснявало растящото данъчно бреме. Само от Софийска околия през 1866 г. били събрани например: 120 000 златни лири от данък десятък, от беглика (данък върху овцете) - 46 000 лири, от верги (поголовен данък) и бедела (военен данък - откуп, събиран от немохамеданското население) - 100 000 лири и от различните такси: тескере парасъ, русумът, гюмрук и др. - 40 000 лири. Общо през тази година в Софийската нахия била събрана от данъци сумата 306 000 златни турски лири. От цялата сума на този приход едва 6000 лири оставали за местното управление, а останалата част потъвала в бездънните каси на султанската държава. Данъчното бреме пораждало недоволство сред стопаните стокопроизводители, които често се съпротивлявали при събирането на данъци. В една дописка от София през 1860 г. се описват редица случаи как селяните унищожават своя добитък, за да не плащат данъци.

Бидейки непрекъснато пред опасността от разорение, селяните от Софийско създават взаимоспомагателна земеделска каса. Това става по инициатива на известния турски държавник реформатор Мидхат паша, който през 60-те години на миналия век е управител на Дунавския вилает. Целта му е била да осигури държавния фиск с платежоспособни данъкоплатци. Такава земеделска каса в София била създадена и функционирала през 60-те години. Фондът на касата се набирал от приходите от продажбата на зърнени храни. Набраните във фонда пари били обща собственост на вложителите като техен банков капитал. Всеки, който внасял в касата суми от продадената стокова продукция, получавал официален документ със следното съдържание: „Толкоз грошове са теслимени като аманет на царския сандък за сметка на царската каса като капитал в разположение на това или онова село или град". За всички постъпили суми в касата се държала точна отчетност в специален тефтер. Ръководството на земеделската каса се грижело за своевременната разпродажба на всички стоки, чиято стойност е предназначена за постъпление във фонда. Още преди да се събере цялата предвидена сума, за да не стоят без полза наличните пари, щом капиталът достигне до 20 000 гроша, били отпускани кредити на отделните лица. Всеки стопанин имал право да сключи заем с 1 % лихва, като представи поръчител или даде залог. Заемът се отпускал за не повече от една година и за не по-малко от три месеца. Поръчител можел да бъде само богат гражданин, владетел на повече имоти. Даденият залог трябвало да бъде вещ на стойност, по-голяма от стойността на заема. Като залог било възможно да се използват земята и друго недвижимо имущество. В такъв случай се залагала тапията за владяната царска или вакъфска земя.

Както изглежда, земеделската каса дала добри резултати и била посрещната със задоволство от селяните. Но тя била предназначена предимно за победните и средни селяни, за да ги предпази от разорение. Преценявайки изгодните условия и възможности, които осигурявала касата, богатите селски стопани от Софийско изпратили през 1866 г. прошение до правителството с молба да бъдат допуснати и те за нейни членове. „Ние сме - писали те, - всеки на селата си старейшините и по-първи человеци и сме дошли тука с пълномощия, които взехме от жителите. Ние като селяни, колкото и да не ни стига ума, но всеки знае преди 50 години как се управлявали царството и народа и по кой начин се гледаха разните правдини на населението и как се гледаше на спокойствието на сиротния, следователно, разликата на тогавашното време с векът, в който сме сега, е достигнал и не може да се изкаже какво голямо благодеяние е станало за жителите в тая епоха, а особено от 1 -2 години насам според новото управление, а най-главното е общополезните каси, които са една точна причина на нашите добрини и полезности, може би и на съживяването ни отново. Наистина според величината на казата ни капиталът на касите, макар и да не е до една задоволителна степен, обаче за разпространението на орачеството, капиталът като достигне един удобен предел, отсега нататък заемът да не бъде само за ония, които се нуждаят, но ние сме на следующото мнение например: в селото на един човек, който има 5-6 чифта волове, иска да влезе под дълг, за да си ги направи 10 чифта, а за ония, които нямат волове, селски да ставаме поръчители, за да се заеми и той, изново като стане подготовление орачеството да напредне. Засега от сеитбите, които струват най-много пари в нашето място, е ечемикът, за когото, както преминалата година, реши се всеки чифт да си посее се по 75 оки, а в селата, които са по планината, всяка къща да събира по 50 оки чисто масло и Ви умоляваме, правителството да се благослови на тая работа, а защото освен имотните человеци в града, еснафите и търговците не дават никаква помощ в тоя капитал, ние се молим да им не давате нищо".

Дали молбата на богатите земеделски стопани от Софийско била удовлетворена, не е известно, но тяхното прошение е много интересно. То разкрива любопитни подробности за икономическото положение в селското стопанство, за социалната диференциация сред селяните, отношенията между различните съсловия в обществото и ролята на земеделските каси по онова време като кредитен институт. Софийската земеделска каса се е развивала успешно през 60-те години. Нейният капитал през 1865 г. например възлизал на 207 653 гроша.

През 60-те и 70-те години на XIX в. занаятчийското производство в София достигнало голямо развитие. В поменатата турска статистика от 1869 г. се отбелязва, че в града е имало 1169 занаятчийски дюкяна и 13 мелници. В географско-етнографския речник на К. Закс броят на дюкяните възлиза на 1896. Големината на посочените числени данни ще изпъкне още по-релефно, като се вземе под внимание общият брой на населението в града по онова време. Според Закс в края на 60-те години София брояла 18 000 жители, от които една трета - българи, почти толкова турци, евреи и останалата малка част съставлявали циганите и арменците. А. М. Селишчев дава сведения, според които през 60-те години София имала 23 000 жители с 4500 къщи. Според множество други дан ни броят на жителите е около 50-60 хиляди. Тези разлики в сведенията идват вероятно от съществуващата по онова време практика в Турската империя да бъдат преброявани само мъжете - така едни данни отчитат само мъжкото население, други - цялото. Ясно е все пак, че в града е имало развита занаятчийска промишленост. Трябва да се има предвид обаче, че в общия брой на занаятчийските дюкяни се включвали и дребните търговски дюкяни. Това личи най-добре, ако се проследи профилът на съществуващите еснафски сдружения.

Като занаятчийско средище София е известна още от далечното минало и главно от XVII в. насам. В основни линии старите занаяти и еснафски организации по традиция продължавали съществуванието си и през XIX в., чак до Освобождението. Д. Ихчиев изброява следните еснафски сдружения в града през ХVII-ХIХ в.: абаджийски, арабаджийски, ахтарски, астарджийски, бакалски, бояджийски, баничарски, бръснарски, бъчварски, въжарски, гайтанджийски, грънчарски, дюкмеджийски, овощарски, зарзаватчийски, златарски, железарски, казанджийски, каменарски, касапски, кебапчийски, леблебийски, луладжийски, свещарски, масларски, мутафчийски, лъжичарски, налбантски, налчийски, ножарски, опинчарски, папукчийски, платнарски, рибарски, сапунджийски, сарафски, седларски, самарджийски, симидчийски, сладкарски, соларски, стиварски, стъкларски, табашки, халваджийски, бозаджийски, ханджийски, хлебарски, манифактурджийски, шапкарски, тенекеджийски, шивашки и сърмаджийски. Изброените 60 еснафски организации са съществували, както изглежда, и през 60-те и 70-те години на XIX в. В кондиката на църквата „Св. Неделя" от 1853 г. се изброяват 21 еснафа, направили дарения. Тук се нареждат следните еснафи, както и броят на дарителите от всеки еснаф: механджийски - 44 души, дали 32 250 гр. (гроша); калпакчийски - 38 души, дали 3965 гр.; тъкачески - 23 души, дали 1790 гр.; самарджийски - 18 души, дали 1770 гр.; терзийски - 60 души, дали 5340 гр.; кюркчийски - 51 души, дали 4390 гр.; папукчийски - 44 души, дали 2540 гр.; кацарски - 14 души, дали 1350 гр.; куюмджийски - 19 души, дали 1320 гр., бакърджийски - 7 души, дали 485 гр.; грънчарски - 6 души, дали 300 гр.; тютюнджийски - 8 души, дали 380 гр.; ковашки - 4 души, дали 180 гр.; фурнаджийски - 14 души, дали 1095 гр.; мутафчийски - 9 души, дали 495 гр.; дограмаджийски - 9 души, дали 480 гр.; житарски - 54 души, дали 3390 гр.; таваджийски - 12 души, дали 1500 гр.; бостанджийски - 11 души, дали 780 гроша.

Тази статистика съдържа ценни данни за количествения състав на еснафите, а от даренията се добива сравнителна представа за тяхното икономическо положение. Това, че в кондиката фигурират само 21 еснафа, не означава, че броят им е намалял. Тук са отбелязани само онези чисто български еснафи, които от патриотични подбуди направили дарение на българката църква „Св. Неделя". Въпреки че някои родствени занаяти се обединили в един еснаф, общо взето, броят им продължил да бъде голям. Интересни сведения в това отношение дава съвременникът на тази епоха Манол Багдатлийски, стар член на терзийския еснаф, който през 1907 г. разказва: „Еснафи в София имаше някога ей твърде много: в мое време помня, че имаше до 70, и то затова, защото всеки почти занаят имаше по няколко клона. Днешният терзийски еснаф се състоеше от мантаджии, дюстерзии, сърмаджии или чохаджии, а и в по-кьено време и от панталонджии; обущарският занаят съдържаше в себе си папукчии, еминджии и кондурджии; железарският занаят се състоеше от налчаджии, ковачи, ножари и продавачи на железария. Освен българи занаятчии в София имаше и турци, евреи, арменци, гърци, цинцари и цигани. Българите упражняваха, кажи речи, всички занаяти."

През XIX в., и особено след Кримската война, в занаятчийското производство настъпила известна промяна в резултат на засилените стоково-парични отношения и проникването на буржоазно-манифактурни отношения в тях. По това време нашите земи попаднали напълно в сферата на европейското капиталистическо стопанство и в занаятите както в София, така и в цялата страна, настъпили съществени структурни промени. Засиленият внос на евтини фабрични изделия от Западна и Централна Европа започнал да конкурира местното занаятчийско производство и застрашил някои промишлени отрасли с разорение. През 60-те и особено през 70-те години процесът на разорение сред занаятчиите чувствително се засилил. В условията на тази конкуренция настъпило преливане на капитали от едни отрасли в други. Едни занаяти почнали да западат, а други - приспособили се към новите условия и възможностите на широкия пазар в империята - още повече укрепнали. В проспериращите занаяти във все по-голяма степен се очертали буржоазно-манифактурни отношения. Част от големия брой занаятчийски дюкяни се издигнали като по-едри предприятия с наемни работници, произвеждащи големи количества стокова продукция. Главните отрасли, в които се създали подобни по-едри работилници, били платнарството, кожарството, скотобойната промишленост и др. София е посочена в икономическия очерк на А. Н. Мошин като промишлен център през 70-те години, където се произвеждали най-добри кожени изделия, копринени и вълнени тъкани и чорапи. От София ежегодно се изнасяло голямо количество сахтян за Янина. Австро-унгарският мисионер Феликс Каниц съобщава, че по това време София била известна с големия износ на преработени кожи. Френската фирма „Рихард" от Марсилия закупила в София само през 1871 г. 40 000 ярешки кожи, от които се приготвяли чанти. Според статистиката от 1869 г. в София е имало 84 кожарски работилници (табахани). В друга статистика от по-късно време се казва, че броят на кожарските работилници в София до Освобождението бил 40 или 50, като във всяка от тях работели по 10-15 работници.

Макар да няма точни сведения за броя на табаханите и характера на производството в тях, очевидно е, че една голяма част са се очертали като манифактурни предприятия.

Същото се констатира и за платнарската промишленост. Преди Освобождението в София имало 25 платнарски работилници. От тях едни били съоръжени с по 1-2 стана, други с по 3-5, а някои по-едри - до 7-8 тъкачни стана, обслужвани от наемни работници срещу скромно възнаграждение.

Характерните особености на манифактурното предприятие се забелязват твърде отчетливо в скотобойната промишленост. Поради развитото животновъдство в Софийския район, в София съществували няколко сезонни кланици (салхани). През 60-те и 70-те години има сведения за 4 салхани: градската салхана, салханата на х. Мано Стоянов, на Димитър х. Коцев и на Али Ефенди. Общо в тях работели около 100-120 работници, през един сезон се колели и преработвали до 80-100 хиляди глави дребен и 2000 глави едър добитък. Производствата - пастърма, лой, месо и други продукти, се изнасяли и разпродавали по всички краища на империята, а и в чужбина.

Освен в споменатите трудоемки едри промишлености, като скотобойната, кожарството, платнарството и други, капиталистически елементи проникнали и в по-дребни отрасли, в които се ангажирал трудът обикновено на 2-3 работници. По количество на влагания постоянен капитал обаче те могат също да се причислят към манифактурните производства. Подобни предприятия в София били например мелниците. В статистиката от 1869 г. се отбелязва, че броят им възлиза на 13, а Селишчев посочва числото 49. Стойностната оценка на една по-голяма водна мелница от онова време варирала между 10 000 и 100 000 гроша.

Капиталистически тенденции навлизат и в терзийското производство. Между терзийските работилници също се очертали някои по-едри, една от тях била собственост на устабашията на терзийския еснаф Атанас Тодоров. Във връзка с това е уместно да се отбележи, че както навсякъде у нас, така и в София еснафската организация не възпрепятствала частната инициатива и разрастването на отделни занаятчийски работилници. Напротив, както в случая с Атанас Тодоров, много често ръководителите на еснафските организации използвали положението си и се превръщали в манифактуристи.

Широкото разделение на труда в градската икономика, за което свидетелства наличието на повече от 60 занаята, оживените стоково-парични отношения, формиращият се вътрешен пазар на работна сила и пазарите за пласмент на стоковата продукция били предпоставка за проникването и разпространението на буржоазно-манифактурни отношения в градското стопанство. Но един от най-важните стимулиращи фактори в това отношение бил процесът на първоначалното капиталистическо натрупване, протичащ в българските земи главно по пътя на търговията. През разглеждания период търговията в София била твърде оживена.

-----
<< Съдържание ... Продължение >>

нагоре   назад   начало
(C) 2000-2014, Столична община