ЗА СОФИЯ КАРТА НА СОФИЯ ВИРТУАЛНА ПРИЕМНА КОНТАКТИ ТЪРСЕНЕ
> начало >> СОФИЯ - 127 години столица
  СОФИЯ - 127 години столица
 

ДЕМОГРАФСКО РАЗВИТИЕ

Според сведения от църковни списъци до Освободителната война през 1877-1878 г. в София е имало 1022 християнски къщи с 1150 семейства. Ако се приеме предложената от нашия изтъкнат географ проф. А. Иширков средна численост на едно тогавашно семейство 5 души, излиза, че българите християни в София са били към 6000 души. Първото преброяване на населението в Княжество България е извършено на 31. 12. 1880 г. Според него, София е наброявала 20 501 жители, от които само родените в града са били 11 395, а останалите 9106 са дошли отвън. Или от Освобождението до първото преброяване София като столица вече е нараснала значително. Въпреки това, тя не е била най-големият град в страната.

По данни от същото преброяване (през 1880 г.) най-голям град в Княжеството е бил Русе с 26 163 жители, следван от Варна и Шумен, които също са били по-големи градове от София. Ако се вземе предвид и тогавашната Източна Румелия, най-голям град според извършеното на 31. 12. 18 84 г. преброяване е бил Пловдив с население от 33 442 жители. Посочените сравнения показват, макар и условно, значението и мястото на водещите градове, които са имали най-големи административни, стопански и социални функции до Освобождението. Следващото преброяване е извършено след Съединението, на 31. 12. 1887 г. Въпреки близо десетгодишното свободно развитие, София е имала с около 2000 души по-малко население от Пловдив, който тогава е наброявал 33 032 жители. Нейното изпреварващо развитие е през следващите години, когато тя се свързва чрез жп линия с Европа и Турция. По данни от третото преброяване (към 31. 12. 1892 г.) София заема вече решително първо място с 46 593 жители пред следващия по големина Пловдив с 36033 жители. Това първо място се утвърждава все повече до наши дни и има всички основания да се запази и през XXI в.

Най-ясна представа за демографското развитие на София дават извършените преброявания на населението - от първото през 1880 г. до последното през 1992 г. София е нараснала през целия наблюдаван период (1880 - 1997 г.) над 54 пъти, докато населението на страната се е увеличило но-малко от 3 пъти. Посоченото различие отразява в най-голяма степен непрекъснатото развитие на града като столица, както и нейните по-големи възможности и привлекателност в сравнение с останалите населени места в е страната. През 1880 г. в София са живели едва 0,7 % от населението на страната, а през 1997 г. този дял е достигнал 13,5%.

Освен общият брой на населението не по-малък интерес представляват и промените в съотношението между мъжете и жените на столичния град. В края на XIX в. до средата на XX в. мъжете са били повече от жените както в страната, така и в София. За страната относителният дял на мъжете е малко по-голям от дела на жените. При условията на висока раждаемост в миналото това може да се обясни с по-големия брой на живородените момчета н сравнение с броя на живородените момичета. През същия период, особено в неговото начало, относителният дял на мъжете в София е бил значително по-голям от дела на жените.

Това се обяснява не само с преобладаващия брой на живородените момчета, но и с много по-голямата миграция на мъжете, които са търсели препитание и реализация в столицата. Към средата на XX в. относителните дялове на мъжете и жените се изравняват, за да се установи след това една забележима тенденция към увеличаване дела на жените. При условия на непрекъснато намаляваща раждаемост, посочената тенденция отразява по-висока смъртност на мъжете и по-голяма продължителност на живота на жените. Тези процеси са по-ярко изразени в столицата, защото през последните 40 години относителният дял на жените в нея е малко по-голям от техния относителен дял за страната.

Конкретните промени в броя на населението могат най-добре да се анализират чрез техните източници - естествения и механичния прираст. Според абсолютния брой на общия прираст най-големите увеличения на населението са започнали още след Първата световна война и са продължили до средата на 80-те години. През този период най-голямо е увеличението през 1947 - 1956 г. През следващите десетилетия продължава нарастването на населението с големи прирасти, формирали се чрез увеличаващ се естествен и механичен прираст.

Увеличаващият се естествен прираст се обяснява с все по-големия брой на столичното население, а високият механичен прираст се дължи на масова миграция към столицата. Най-големите заселвания в София са станали след 1946 г. Това е периодът на национализация на частната собственост и колективизация на земята в селското стопанство. Тези процеси водят до масово преселване на население от селата към градовете и от по-малките градове към по-големите. Особеното за София е, че тя винаги е била най-големият привлекателен урбанизиран център в страната, независимо от въведените в миналото ограничителни мерки за получаване на жителство и по-късното отслабване на миграцията към градовете поради силното намаляване на броя на младите хора в селата. Освен на големите заселвания, високият механичен прираст на столицата се дължи и на населението на околните села, което е присъединявано към нея по административен път. Така например от 1934 до 1992 г. населението на София се е увеличило с над 150 000 души само по този начин. Механичният прираст е бил много висок - между 60 и 82% спрямо общия прираст на населението до средата на 60-те години на XX в.

Посочените тенденции в естествения и механичния прираст продължиха до демократичните промени в страната. Още през 80-те години се установи ясна тенденция към анулиране на естествения прираст поради непрекъснато намаляваща раждаемост и увеличаваща се смъртност. По тези причини през периода между двете преброявания от 1985 и 1992 г., естественият прираст на София (както и на страната) рязко намаля. През последните 5 години той е отрицателен. През същия период механичният прираст на столицата стана отрицателна величина поради повече изселвания, отколкото заселвания.

Демографската картина се влоши след 1992 г., когато към увеличаващия се отрицателен естествен и механичен прираст от вътрешната миграция се прибавиха и последиците от външната миграция. Негативното развитие на естествения прираст на София се обуславя от противоположното развитие на двата съставящи го процеса: на раждаемост и смъртност на населението. Първото впечатление е, че София е имала по-ниска раждаемост от страната с изключение на малко по-високите равнища през 70-те години. И раждаемостта, и смъртността на столичното население е била по-ниска в сравнение със страната, с изключение на първия петгодишен период (1891 - 1895). Съответните коефициенти за естествения прираст обаче показват различно развитие за страната и София.

Така например до средата на 60-те години София е имала по-нисък естествен прираст на 1000 души от населението, след което нейните коефициенти са вече по-високи от коефициентите за страната. Посоченото развитие на естествения прираст след 60-те години разкрива подобри демографски възможности на София в перспектива. Както беше отбелязано, естественият прираст през последните години стана отрицателен и населението започна да намалява по естествен път. Така страната навлезе в нов етап на своето демографско развитие, което понастоящем се възприема като демографска криза. Тенденциите на раждаемостта и смъртността са устойчиви и закономерни, тъй като са се развивали негативно от дълги години. Раждаемостта е с трайна тенденция към намаляване почти цял век, докато смъртността, след като е достигнала най-ниско равнище в началото на 60-те години, е започнала непрекъснато да се увеличава.

Нейното увеличаване се дължи както на повишаващата се смъртност във високите, средните и все по-младите възрасти на населението, така и поради неговото застаряване. Застаряването увеличава допълнително коефициента на общата смъртност чрез нарастване на дела на населението във високите възрасти, при които смъртността е много голяма. Независимо от посоченото обективно застаряване на населението при настоящите условия на социално-икономическа криза в страната, възможното намаляване на заболеваемостта и смъртността на населението в някои възрасти е реален фактор за подобряване на неговото здравно състояние, а оттам и на неговото бъдещо демографско развитие. Повишаване на раждаемостта може да се очаква след излизане на страната от икономическата криза, а по-нататъшното й стабилизиране - след завършване на преходния й период и по-нататъшното развитие на гражданското общество.

Данните за естествения прираст на други европейски страни показват, че за много от тях той е също отрицателен или близък до нулата. Една многобройна група, включваща Германия, Италия, Чехия, Унгария, Румъния, Руската федерация, Украйна, Беларус и трите прибалтийски страни, се характеризира също с отрицателен естествен прираст. Други страни, като Швеция, Латвия, Словения, Португалия, Испания, Гърция и Молдова, имат минимален положителен прираст до 1 %. Може да се очаква, че след няколко години и той ще се анулира.

Освен чрез отрицателен естествен прираст нашето население намалява и поради външна миграция на напускащи завинаги страната. След 1989 г. се разви една нова форма на миграция, която има подчертан социален и икономически характер - емигриралите могат дълго да отсъстват от страната, без да променят своето гражданство. Само през 1990-1997 г. страната са напуснали над 600 хил. души, като малка част от тях са се завърнали, за да емигрират след това отново. Посоченото голямо и непрекъснато намаляване на човешкия потенциал, от една страна, се отразява негативно върху репродуктивните и трудовите характеристики на населението. От друга страна, засилването на глобалните и интеграционните процеси между европейските страни ще поддържа и в бъдеще голям контингент от емигрирали за продължително време. В по-далечна перспектива, след присъединяването на България към Европейския съюз, може да се очаква намаляване на външната миграция.

От посоченото дотук могат да се направят два основни извода. Първият е, че населението на Европа като цяло ще намалява по естествен път още от началото на XXI в. Вторият е, че страните от Източна Европа са най-силно засегнати от демографска криза и нашата страна не представлява изключение от тях. На този фон София също не е изключение, но тя има очевидни демографски предимства в сравнение със страната като цяло. Такова предимство с по-малкият отрицателен естествен прираст на столичното население през последните години. Той се дължи на по-ниската обща смъртност, която от своя страна се обуславя както от по-ниска по-възрастова смъртност на населението, така и от по-добрата му възрастова структура. По-ниската по-възрастова смъртност се обяснява с по-добрите условия за здравеопазване в София, където са съсредоточени най-големите и специализирани здравни заведения на страната. Квалифицираната и своевременната медицинска помощ се съчетават с наличието на относително по-младо и образовано население с по-висока здравна култура. Освен тези причини обаче, както беше отбелязано, върху по-ниската смъртност на столичното население влияе и неговата по-благоприятна възрастова структура в сравнение със страната.

Населението, според класификацията на ООН, е поделено на три основни групи, като най-голямата е за възрастовия интервал 15 - 65 г. Тази група е най-важна, защото определя до голяма степен репродуктивните възможности на хората и още повече - техните трудови възможности. От такава гледна точка възрастовата структура на населението в София е по-благоприятна от тази в страната, защото през целия век тя е имала по-голям относителен дял във възрастовия интервал от 15 до 65 г. Този по-голям дял се е формирал главно по механичен път чрез заселвания предимно на млади и трудоспособни хора.

Относителният дял на най-младите (на възраст до 15 г.) в София е бил винаги по-малък вследствие на по-ниската раждаемост. По-малък е и относителният дял на най-възрастните жители на София (на 65 и повече години), който се дължи както на заселване на по-млади хора, така и на по-ниска смъртност в тези възрасти. Изтъкнатите демографски предимства на София са гаранция за нейното бъдещо развитие.

УРБАНИЗИРАНИ ТЕРИТОРИИ

Урбанизираните територии, най-общо казано, представляват застроените площи в селищата и непосредствено около тях.

В съвременната история на страната София като столица е водещият град с най-динамичното нарастване на населението до началото на 50-те години. Чрез нея се олицетворява развитието на урбанизацията в България. С нарастването на територията на града се проследяват периодите на нейното развитие, а от произхода на заселванията се вижда като във фокус сложната ни следосвобожденска история, характерна с превратности и „провали" на идеала за възраждане на Третата българска държава върху асмите на българския етнос.

В навечерието на Освобождението градът е обхващал територия с площ от 2,8 кв. км оградена с отбранителен ров, който е очертан от сегашните булеварди „Сливница", „Христо Ботев", „Патриарх Евтимий", „Васил Левски", „Г. С. Раковски". По заварения ров се прокарва околоградски булевард, с който се оформя първият ринг на София. През този период нейната площ в това пространство е 2,84 кв. м., но са застроени едва 75%.

В началото на 1878 г. градските граници били в следните рамки: на изток - до Слатински редут; на север - до воденицата на Сточна гара и Беримирски път при днешните Централни гробища; на запад - до Руски паметник и ул. „К. Величков". Фактическата територия на София обаче е била значително по-малка. Градът е достигал на север до Владайската река при днешния Лъвов мост, на изток до църквата „Св. София" и сградата на БСФС, на юг до ул. „Солунска" и на запад до бул. „Хр. Ботев". Извън тези застроени площи са оставали бостаните и ливадите на града, както и непроходимите през пролетта и есента мочурища.

От 1880 г. започнало разширяването на градската територия в източна посока - между днешните бул. „Цар Освободител", ул. „Московска", пл. „Св. Ал. Невски" и Двореца. През 1881 г. бил застроен теренът между бул. „Мадрид" и бул. „Цар Освободител", където за кратко време се оформил аристократичен квартал. В средата на 80-те години на XIX в. бързо бил застроен и районът около Националния дворец на културата (НДК), като се оформя и част от бул. „Витоша". Между хотел „Принцес" (Новотел „Европа"), бул. „Мария Луиза" и ул. „Клокотница" се оформил нов квартал. Във връзка с изключително нарасналия миграционен поток към София през 80-те години на XIX в. през 1887 г. общината определила нови градски граници: на изток до Подуянския мост на Перловската река (през 1895 г. е включено първото село към града - Подуяне), Александровската болница на юг, Владайската река на запад и Централна гара на север. В тези граници София вече е имала 4,2 кв. м. площ.

Важен фактор за развитието на София е оформянето й като международен транспортен железопътен възел на единствената сухопътна връзка от Западна и Средна Европа през Белград за Истанбул (1888 г.). През 1893 г. с била прокарана линията до Перник, а от 1897 до 1899 г. София е свързана през Северна България с Варна. Построена била и околовръстна линия. Промишлените предприятия, жп гарите и близките ханове по изходните шосета са важни градообразуващи елементи за формиране на нови квартали и предградия. Така било поставено началото на радиалнолъчевата конфигурация на териториалното развитие на столицата.

В края на XIX в. започнало строителството на Централна гара и оформянето на кварталите „Коньовица" и „Ючбунар", което довело до нарастването на градската територия в началото на отиващия си XIX в. на 7,3 кв. м. а през 1907 г. - на 8,9 кв. м. площ. Около строящата се Централна гара се оформил Опълченският квартал (1888 г.) с част от раздадените на опълченци парцели между Ломска улица (дн. бул. „Мария Луиза"), Владайската река, ул. „Опълченска" и гарата. През 1888 г. започнало застрояването на кварталите в югозападна посока около Руски паметник - Буката и Еврейските гробища. Все по това време били застроени терените около Черната джамия (дн. църквата „Св. Седмочисленици") и по ул. „Граф Игнатиев", около новопостроените Витошки казарми (дн. парка пред НДК) и на изток от Перловската река.

Така в края на XIX в. бил създаден кв. „Перловец", заселен предимно от служители в казармите и във военния арсенал при Лозенец. Изграждането на Държавната печатница обуславя заселването на нейните работници, с които е населен Типографският квартал източно от Перловската река.

До Балканската война се наблюдава временен застой в териториалното разширение на София. Само на някои места в столицата край жп линиите, излизащите от града шосета и промишлените предприятия били строени отделни къщи, които са началото на формирането на квартали след войните.

До началото на войните (Балканската - 1912-1913 г., и Първата световна война - 1915-1918 г.) завършва първият етап от пространственото развитие на столицата след Освобождението. Градската територия до този период очертава в общи линии съвременната Централна градска зона.

Бързото стихийно териториално нарастване на София след войните се обуславя от забогателите по това време лица, изградили десетки фабрики и стотици по-големи работилници. Заедно с индустриализирането по-големият и предимно масов стихиен миграционен прираст произтича от бежанците - българи, преселници от Вардарска и Егейска Македония, Добруджа и Западните покрайнини. В столицата били създадени няколко бежански квартала. По данни от преброяването на населението през 1934 г. родените в София са 31,5 %, другаде в страната - 53,2 % и извън тогавашна България -15,3%. Над 80% от бежанците са от Вардарска и Егейска Македония, които строили своите къщи в началото на 20-те години по време на управлението на Ал. Стамболийски.

Още преди Първата световна война започнали да се формират кварталите „Красно село", „Овча купел", „Павлово", „Модерно предградие" и др., като до 1938 г. Красно село е било най-голямото село в България. От началото на 20-те години градската територия започнала да се разширява към с. Горна баня, Семинарията и кв. „Триъгълника", като се появили типичните бежански квартали „Гевгелийски", „Добруджански", „Царибродски" и др. През 1921 г. официално били оформени кварталите „Долни Лозенец" и „Горни Лозенец" върху места, раздадени от общината на семействата, пострадали от войните, печатарски работници, служители, учители, университетски преподаватели и др. Към тях се прибавили и много бежанци от Вардарска Македония, Царибродско и преселници от Ихтиманско и Вакарелските махали. Към кв. „Лозенец" спада и Журналистическият квартал, зародил се източно от него през средата на 20-те години. Югозападно от градския център през 1921-1924 г. били формирани кварталите „Иван Вазов", „Крива река", „Хиподрума" и

Подофицерският квартал с квартал III гараж, Първо и Второ стрелбище, за което спомогнали построените още през 1884 г. Александровска болница, Военният лагер и прокарването на трамвайните линии № 5 и 6. През същия период на изток значително нараснала територията на София с кварталите „Иван Асен II" (1919 г.), „Батальона" около казармите на Крепостния батальон, „Редута", „Суха река" и „Подуенски герен", заселени главно с преселници от западните части на България. На североизток въпреки нехигиеничните условия на местността през 1921 и 1922 г. били застроени кварталите Кюлюците, Офицерският квартал, Хаджи Димитър и Индустриалният квартал. В навечерието и по време на войните започнало застрояването на пространството между селата Малашевци, Орландовци и Софийските гробища от заселници главно от западната част на страната.

Пак в началото на 20-те години градът се увеличил много бързо на запад и северозапад. Тогава възникнали официално кварталите „Разсадника", „Гевгелийски", „Захарна фабрика" и „Батолова воденица" (1926 г.). На запад от двете страни на шосето за Ниш и Белград - извън чертите на тогавашния град - започнал да се формира кв. Модерно предградие около вече застроените няколко фабрики. Официално били признати през 1922 г. кв. „Банишора", разположен между Опълченския квартал и Централния затвор, и с. Надежда, което фактически е предградие на София. Изграждането па редица промишлени предприятия източно от с. Надежда е причина за възникването в края на 20-те години на кв. „Военна рампа".

През 30-те години на XX в. застроената градска територия била уплътнена и разширена в посока към селата Слатина, Горна баня, Дианабад, Княжево и Красно село. Значително били разширени предградието Овча купел, селата Орландовци и Малашевци. Със създаването на Голямата градска община през 1938 г. към София официално били присъединени Слатина, Дървеница, Драгалевци, Красно село, Бояна, Княжево, Горна баня, Надежда и Малашевци, които, с изключение на Красно село, запазили статута си на села. Към това време градската част на Столичната община, т.е. на самата София, била 45 кв. м. Тази територия се запазила от началото на 40-те години до края на Втората световна война.

-----
<< Съдържание ... Продължение >>

нагоре   назад   начало
(C) 2000-2010, Столична община