СТОЛИЦА НА НОВА БЪЛГАРИЯ

Вековна е традицията, която налага София за главен град на Княжество България.

По време на османското владичество и особено през Възраждането, София била възприемана от пътешествениците като средищен град. Носейки старата слава на Сердика и Средец, градът бил добре познат. Той е един от най-значимите, с преобладаващо българско население, с интересни занаяти и развита търговия. Заслуга да бъде избран градът за главен имат личности като Георги Раковски и проф. Марин Дринов. Определянето на София за столица било направено, според проф. Васил Златарски, „по настойчивия и решителен съвет на Марин Дринов". Като софийски помощник-губернатор и участник във Временното руско управление, Марин Дринов имал възможността да се запознае отблизо с красотата и забележителностите на града и околностите му. В същото време, древната Сердика и наследницата й София заемала средищно място в българските земи. Това местоположение създавало условия управлението на бъдещото Княжество да полага грижи за съдбата на българите, останали под властта на Османската империя.

Императорският комисар княз Александър Дондуков-Корсаков се вслушал в съветите на проф. Дринов, въпреки че като по-подходящи за център били смятани Търново или Пловдив. С писмо от 24 юли 1878 г. княз Дондуков изтъква пред граф Милютин предимствата на София пред Търново като столичен град: удобство на съобщителните линии и възлово положение при изграждането на бъдеща железопътна мрежа; стратегически предимства в командването на войските, дислоцирани на юг от Балкана, и възможности за незабавни действия при усложняване на положението. Не може да се пренебрегне и състоянието на града, в който са били запазени повече и по-добри сгради с обществено предназначение - болници, казарми, складове и други удобства за настаняването на бъдещото централно управление на Българското Княжество. Тези основания княз Дондуков използвал, търсейки съгласие от руска страна за преместването на седалището на Временното руско управление от Пловдив в София, която може да бъде предложена и за столица.

И това бива разрешено, както става ясно от писмо до генерал Михаил Домонтович, отправено на 19 август 1878 г. от княз Дондуков. Преместването на централните учреждения на Временното руско управление се свързва и със създаденото изключително положение. Отношенията между България и Сърбия се влошили поради претенциите на сръбските управници към откъсването на български земи. Сериозни били и вълненията в Македония и всеки миг можели да прераснат във въстание. Разбира се, преместването на отделите на Временното руско управление в старата Сердика съвсем не предрешавало определянето й за столица. Само Учредителното събрание можело да реши по законодателен път този въпрос. Това също се подчертавало от княз Дондуков.

Събитията следвали хода си. Петко Каравелов отправил писмо с дата 7 август 1878 г. до проф. Марин Дринов: „Аз се радвам, че сте избрали София, а не Търново за бъдеща столица на България". Така става ясно, че именно българските създатели на нова България особено са ратували за реализацията на тази идея и предложението на княз Дондуков само я подкрепя и затвърдява.

При честването на 30-годишната научна и обществена дейност на Марин Дринов, тогавашният български премиер ген. Рачо Петров прочита разпоредбите на правителството с признанието на държавата към заслугите на бележития учен и политически деец. Една от улиците на София е назована на негово име, на проф. Марин Дринов, „който пръв е посочил този град за българска столица", а от новата столица лесно може да се отправя взор към „родните простори зад Рила" и „да се разправя човек с лакоми съседи".

Събитията през 1878 и началото на 1879 г. окончателно убеждават и русите, че направеното предложение е било разумно и на предложението на проф. М. Дринов може да се окаже подкрепа. Руският вестник „Голос" пише, че след Кресненско-Разложкото въстание ясно се разбира какво голямо значение има изборът на старата Сердика за нова столица. Този град, изтъква вестникът, се намира действително в центъра на Мизия, Тракия и Македония и е средище на българската народност. В близост до угнетените и поробени българи, новата столица и бъдещите дейци на страната ще могат да научават своевременно за положението на македонските и одринските българи и да се застъпват за подобряване на положението им тогава, когато е необходимо.

При обсъждането на Органическия устав, наречен от народните представители Конституция, се поставил въпросът дали името на бъдещата столица да се впише в основния държавен закон. Има и предложение, при съгласие, то да се добави към текста на чл. 18 от Конституцията. Драган Цанков предлага изборът на столица да се запише единствено в протокола, а да не се отбелязва в Конституцията. Депутатите изцяло приемат това предложение. Тогава именно, както се чете в протоколите, Тодор Джабаров „предложи щото столица на Княжеството да бъде София".

Дискусията по въпроса е кратка. Никола Михайловски изказва пожелание изборът на столицата да се основава върху народните интереси и смята, че трябва да се даде мотивировка на предложението на Джабаров именно София да стане главен център. Димитър Греков подканва Михайловски, ако самият той има друго предложение, да го представи. Край на кратката дискусия слага Драган Цанков: „Ние имаме две столици - казва той - Търново - историческа, и София - правителствена. Затова аз предлагам и занапред София да си остане за резиденцията на Княза, а в Търново да става коронацията на княза".

Предложението на Драган Цанков „се прие с висшегласие, за да мине в протокола". С течение на времето, като седалище на княза и правителството, София си извоюва правото на единствена столица. На Търново остава почетното право, там да бъдат провеждани заседанията на Великото народно събрание.

РАЖДАНЕТО НА ГЕРБА

„Повод да се снабди и София с герб бе Всемирното изложение в Париж през лятото на 1900 г., в което взе участие и България. Екзекутивният комитет при това изложение поиска и от нашата столица да представи един екземпляр от герба си, който да постави в тамошната тържествена зала. Тогава кмет на града бе г. Хр. Попов. Набързо той повика г. Мърквичка, директор на Рисувалното училище, г.Добруски, директор на Народния музей, и мен. Събрахме материал в свързка с историята на града и са възложи на мен да изработя герба.

Установих формата на щита, разделих го на четири полета ('есаrtel'e - geviert), като запазих горните две (шефското място) за тези сюжети, които биха изказали името на града, а долните две - за другите сюжети, характерни за града. В горното дясно поле (в гербовете страните са лява и дясна като у човека) поставих образа ULPIA SERDICA - зает от една антична монета, за да подскаже старото име на София - Сердика; в горното ляво поле поставих църквата „ Св. София" от която столицата е добила сегашното си име; в долното дясно поле - Витоша, вековният свидетел на исторически събития; в долното ляво - златен балдахин, под който е изобразена статуята на Apollo Medicus - като персонификация на минералните извори в и около София. И този сюжет е от една антична монета. По това време, когато работех герба, г. Добруски ми показа едно медальонче, намерено при разкопките на Трапезица - В. Търново. На него бе изобразен един лъв в скачащо положение и едно малко лъвче под него - върху червен емайл. Взех големия лъв и го поставих върху отделно щитче, което сложих в средата на общия щит - в сърцевината (dans l'abime), както се изразяват хералдиците. Този мотив служи и да подчертае, че София е приемница на старата столица В. Търново. Над щита поставих зидова корона - couronne murale - Wandkrone, каквато имат право да носят само градските гербове. Княз Фердинанд - голям познавач на хералдическото изкуство, го много хареса и утвърди. От него се направи копие и се изпрати в Париж..."

Х. Тачев, За герба на София. - „Развигор", бр. 8/21.03.1937.

1911 г. - Хараламби Тачев прибавя девиза „Расте, но не старее"

1928 г. - Хараламби Тачев дооформя герба с лента с девиза и лаврови клонки

40-те години - Борис Ангелушев предлага по-опростен вариант

1974 г. - Иван Радев добавя петолъчка и още по-силно стилизира герба