ЗА СОФИЯ КАРТА НА СОФИЯ ВИРТУАЛНА ПРИЕМНА КОНТАКТИ ТЪРСЕНЕ
> начало >> СОФИЯ - 127 години столица
  СОФИЯ - 127 години столица
 

БЪЛГАРСКИЯТ НАЦИОНАЛНО-РОМАНТИЧЕН СЕЦЕСИОН

Още през началните десетилетия след Освобождението на България става ясно че една от най-важните задачи е опазването на народностната и националната идентичност и изграждането на българското самосъзнание. Това убеждение подхранва стремежа да бъдат усвоени най-напредничавите европейски идеи. Целта е най-бързо развитието на България да се включи в общоевропейското, и то във възможно най-подходящи форми.

Архитектурното развитие се ръководи от същия стремеж. Бързината и точността, с която българските архитекти и строители откликват на обществените потреби, заслужават уважение. Те не само успяват да изберат източниците, от които черпят творчески уроци, но и да претворят наученото в съответствие с особеностите на българския художествен климат и традиции.

Благодарение на вътрешната пренагласа, преживяна през XIX в., за по-малко от двадесет години (от 1878 г. до началото на новия век) усилията и въодушевлението на новоосвободената нация превръщат столицата София в средноевропейско по тип селище. Следват се моделите на европейските градове, но съобразени с българската специфика и мащаби, произтичащи от възможностите и условията.

Архитектурата на сградите се променя в съответствие с възприемането на европейския стил на живот, вкусове и мода. През първите двадесет години след Освобождението обществената и жилищната архитектура са почти изцяло дело на чужденци - архитекти, строители и декоратори, дошли да работят в България за определен срок или за да изпълнят определена задача. Преобладаващата част от тях са от Австро-Унгария, но има и германци, поляци, арменци и италианци.

Внушителна е групата на руските архитекти, които идват по покана на българското правителство и българската църква. Без да се стараят да проникнат в местната художествена традиция, тези архитекти пренасят стилистиката на XIX в. с присъщите й недостатъци, срещу които европейският авангард вече води упорита борба, поставяйки основите на съвременната архитектура. По това време Европа навлиза в началния етап на новата архитектурна система, наричана и до днес „съвременна архитектура". Бързото развитие на строителната техника, новите строителни материали и технологични похвати през XIX в. разрушават съществувалото дотогава съответствие между конструкция и форма.

Както е обичайно при всяка същностна промяна, първият порив на нейните привърженици е към пълно отричане на всичко възприето, решително освобождаване от традиционните форми и тяхното „разграждане". Новозараждащите се изкуство и архитектура обявяват своето скъсване с традициите чрез названието "Secession",прието в няколко европейски страни. Възприемат се също и названията "Modern" и "Jugendstill". Всички те манифестират „модерност", „новост", „антитрадиционност" и „младост". Разнородните прояви на новозараждащата се архитектура не се отличават с единомислие, но всички те се стремят да постигнат едно ново, органично единство между конструкция и форма и да изявят възможностите на новите материали - метал, железобетон, стъкло.

Първата генерация български архитекти започва творческия си път около 1900 г. Още тогава тя е изправена пред избора между пасивното повтаряне пренесени модели и активното претворяване на наученото в чужбина в духа на борещите се за духовна независимост и културно самоопределение „периферни" европейски нации. Групата, която първа завършва академичното си образование в елитни Политехники на Европа, се състои от няколко души: Йордан Миланов, Петко Момчилов, Пенчо Койчев, Наум Торбов, Антон Торньов и Никола Лазаров. Нейните членове са обединени от желанието да изграждат модерна, нова архитектура. Без да оповестяват своята идейно-творческа платформа, те създават българско национално-романтично направление, модерно по същина, но декорирано с форми, заети от богатото архитектурно наследство на България. Подтик за тях е и примерът на групата руски архитекти, работещи по съграждането на храм-паметника „Св. Ал. Невски" и няколко други църкви и обществени сгради в столицата и страната. Първите български архитекти не следват безкритично нито едно от двете различни по вътрешна същност течения.

Сферата, в която създателите на национално-романтичното направление осъществяват своите идеи, е обществената архитектура. Това произтича от необходимостта да се създадат нови типове сгради, въплъщаващи обществените настроения и духовната нагласа на нацията, да се изразят идеите, ръководещи нейното развитие, чрез модерни композиционни решения и образен език. Времето налага в архитектурата на сградите, предназначени за обществен живот, да се вложат образи, които да подкрепят националното самосъзнание, което само десетилетия преди това, в продължение на половин хилядолетие, е било лишено от свободен досег със света.

Изборът на принципите на взаимообвързване на архитектурните елементи с основание определя национално-романтичното направление в българската архитектура като своеобразен, но точен отклик на авангардното европейско течение от първия етап на модерната архитектура - сецесиона.

Своеобразието произтича от социологическия контекст в дадения исторически етап, но не нарушава сходствата между българските и европейските процеси в руслото на новата, създаваща се архитектура. С творческа дързост първите български архитекти решават проблеми, съпоставими с проблемите на европейската архитектура. Дори един кратък анализ разкрива пълното сходство в принципите на формообразуването. Това дава основание да се говори днес за български национално-романтичен сецесион.

Творбите на българските архитекти, създатели на направлението, са сложни, многостепенни архитектурни организми, изградени от отделни функционални звена, изявени във външните обеми, които се разкриват пред погледа постепенно, възприемат се в движение и от много зрителни точки. Вътрешните пространства са пластични и преливат едно в друго с меки преходи. Стълбищата се разгръщат плавно в пространствата, стъклените плоскости са третирани като част от заобикалящите стени и покривни покрития. Използват се конструктивни решения от метал, новост за европейската архитектура, като се прилагат така, че да изявят своята пластика и художествена изразителност на формите.

Декоративното богатство, което е отличителна черта на тази архитектура, е заимствано от средновековните български паметници. Със завидната лекота, присъща на сецесиона, архитектите и художниците-декоратори заемат и претворяват многоцветността на византийската и античната декорация, които за България са част от националното историческо наследство. Наред с образци на предпочитаната от сецесиона флорална декорация, у нас се създават многобройни варианти на фризовете от глазирани керамични „панички", отличаващи църквите в Месемврия или геометрично-орнаментални фризове, повтарящи формите на изписванията в българските средновековни манастири. Майоликовата украса съжителства спокойно с мраморни капители, колонки и балюстради, чиито модели са заети от развалините на старите български столици Плиска, Преслав и Търновград.

Архитектурните творби, които изразяват най-ярко характера на национално-романтичния български вариант на сецесиона, са най-вече в столицата, център на обществения и културния живот на страната. Йордан Миланов и Петко Момчилов изграждат през периода 1901-1903 г. църквата „Св. Седмочисленици" като източноправославен храм, преустройвайки джамията Коджа-дервиш Мехмед паша. Самата джамия е била построена върху имот на метох на Рилския манастир. Антон Торньов създава църквата „Св. Георги Софийски" през 1905 г. Символът на София - Общинската минерална баня, е проектирана през 1905 г. от П. Момчилов. Сградата е построена през периода 1910-1911 г. Синодалната палата, завършена през 1911 г., е дело на Й. Миланов и П. Момчилов. Софийските градски хали са построени от Наум Торбов през 1911 г.

Следовник на национално-романтичния сецесион е и виенският възпитаник Фридрих Грюнангер, автор на многобройни обществени сгради в България. Чертите на новото направление се проявяват в построените от него сгради на Духовната академия (1908-1914) и Софийската семинария, издигната заедно с църквата „Св. Ив. Рилски" през 1905 г. Принципите на сецесиона са използвани и в Софийската синагога, създадена по „виенски" образец по същото време.

Както лесно може да се забележи, продължителността на национално-романтичния вариант на сецесиона в българската архитектура не е голяма. Войните прекъсват строителната дейност за доста продължителен период, а с това се прекъсва и развитието на направлението. Много по-сериозна от войните причина е липсата на индустрия, произвеждаща строителните материали и конструкциите, без които модерната архитектура е немислима. Промишлеността на страната не може да развие масово производство на метални конструкции, серийно производство на детайли, големи количества цимент, висококачествен гипс и други материали, необходими за осъществяване на висококачествена архитектура. Голяма част от проектите на създателите и последователите на сецесиона остават неосъществени. Бедната технологична база забавя прерастването му в истинска рационално-конструктивна архитектура и го осъжда да остане в руслото на външното формотърсене.

Това е и причината за неправилните оценки, които той получава дълги години. Българският национално-романтичен сецесион не може да надхвърли рамките на начални опити областта на тектониката и формата. В същото време европейските школи на сецесиона в различните му разновидности много скоро и логично преминават в рационална и конструктивна архитектура и стават основа на архитектурата на XX в. Трябва да преминат няколко войни, да се преодолее следвоенната разруха, за да се родят през 20-те и 30-те години на века българската модерна архитектура и приложни изкуства, в които се сплитат западното и източното начало. Създават ги архитекти от следвоенното поколение, европейски възпитаници, между които се нареждат и някои от патриарсите на българския сецесион - Антон Торньов, Пенчо Койчев и Георги Фингов.

Колкото и кратковременен да е българският национално-романтичен сецесион, той поражда дълбоки промени в архитектурното развитие. За първи път в неговите рамки българските архитекти се опитват да бъдат модерни като мислене - като запазват своеобразния си художествен усет, да си поставят сериозни творчески задачи и да ги решават творчески дръзко.

Независимо от присъщата му еклектичност, приносът на българското направление, съчетаващо духа на западноевропейския сецесион с идеите за опазване на националната самобитност и почитта към историческото минало, е значителен, основополагащ етап от българската архитектурна история. Той е и забележителен урок за нашата съвременност, бележещ момента, в който българската архитектура тръгва по пътя на модерната европейска архитектура, без изоставане, без сляпо подражателство, но успоредно с това - без мегаломанията, характерна за народите, лишени от самопреценка и самоуважение.

ОБЩЕСТВЕНИТЕ СГРАДИ ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО ДО 1920 Г.

Архитектурно-строителната история на София не е обогатена с произведенията на големите български възрожденски майстори. Старият град посреща Освобождението в състояние на строителен и стопански упадък. По това време София има 11 694 жители, 2 училища, 7 църкви, 30 джамии и текета, 10 хана, 120 дюкяна, 62 механи, 19 фурни и 3306 къщи.

Изграждането на София като столица на освободена България е въпрос на себеутвърждаване за цялата нация. Затова в нея се съсредоточава духовната и строителната енергия на властта и народа. Необходимостта от столица, която да удовлетвори изискванията за показност на градската архитектура, се задоволява с огромни свободни пространства, широки булеварди, богати паркове и градини. Така България съгражда в столицата си архитектурните обекти на своите мечти.

Настъпва най-светлият период в архитектурно-строителната история на града, в който обществените сгради, предназначени за всенародни нужди, се изграждат като храмове на българския дух. Тяхното присъствие повдига самочувствието на освободения народ.

Липсата на дипломирани архитекти сред българските строители налага да се привлекат чуждестранни специалисти. Поканени са изтъкнати европейски майстори. Построените от тях сгради са естествено продължение на западноевропейските и руските строителни традиции. Независимо от това, те носят в себе си и нещо по-различно и по-човечно от строежите в западните градове. Чуждото влияние е преобразено и претворено на основата на българските архитектурни традиции. За по-малко от четири десетилетия (от 1879 г. до Първата световна война) са построени повече от шестдесет големи държавни и обществени сгради, десетки паметници, стотици модерни къщи. Почти всеки обект е изграден със завидно строително умение, с високи архитектурно-художествени достойнства.

Постепенно се създава българска дипломирана архитектурна колегия. Още в началото на века тя поема в свои ръце изграждането на столицата. Редом с изтъкнатите европейски майстори, българските архитекти създават една нова, жизнена и демократична по своята същност архитектура.

Насъщните нужди на младата българска администрация и културните новости на населението са задоволени с представителни сгради, заменили неугледните помещения от началните години след Освобождението. София постепенно се превръща в модерен европейски град, достоен за столица на България.

Бурното демографско и стопанско развитие е съпроводено с всестранна строителна дейност. Наред с новите жилищни квартали, започва изграждане на все повече обществени сгради. Дворец, кметство, министерства, легации, църкви, училища, банки, поща, библиотека, читалища, печатница, търговски средища и заведения - това е част от онова, което се строи в кратки юридически срокове. Градът се задъхва в собствения си строителен ентусиазьм. Новите постройки често пъти изникват в неугледна благоустройствена среда. Териториалните рамки, определени за развитието на града, непрекъснато се разширяват и това налага постоянни промени и развитие наложени в първите градоустройствени планове на града.

През 1882 г. е създадено първото Министерство на обществените сгради. През 1888 г. кмет на София става Димитър Петков. Той успява да наложи за краткото време на своето управление (1888-1893) желязна воля в реализацията на най-съществените идеи, осигуряващи териториалното и пространственото развитие на града. Дълбоките градоустройствени преобразувания са отразени в кадастралната снимка на София, завършена от инженер Вилхелм Бартел през 1897 г.

През 1884 г. по проект на арх. К. Йованович, само пет години след освобождението, е завършена сградата на Народното събрание. От историческа гледна точка тя има изключително значение не само с внушаващата респект архитектура, но и с постигнатото архитектурно пространно внушение. Една година преди Съединението народните представители се събират в една сграда - храм на идеята за постигане на националното единство. И това внушение е постигнато с удивително майсторство, с много скромност и силно изявена монументалност. С извършената по-късно от арх. Пенчо Койчев пристройка на внушителното централно фоайе, развито на две нива, сградата добива и необходимата представителност на интериора.

В периода 1882-1884 г. е построена сградата на Държавната печатница по проект на виенския архитект Ф. Шванберг. Чрез автентичното „неокласическо" въздействие на мощния 100-метров корпус на производствената сграда ситуирана в сърцето на града, се подчертава голямата роля на печатното дело за младата българска държава.

По проекти на чешкия архитект Колар са изградени Военното училище (1892) и Военният клуб (1895-1900). Внушителната сграда на клуба е довършена с участието на Н. Лазаров. „Ренесансовата" постройка, с неповторимото си художествено въздействие, е най-хубавият паметник за славната победа на българската армия при Сливница и Драгоман.

През 1892 г. се изгражда I етап на Българската академия на науките като Министерство на външните дела. Сградата е разширена и достроена по проекти на С. Овчаров и Й. Йорданов през 1926 г.

-----
<< Съдържание ... Продължение >>

нагоре   назад   начало
(C) 2000-2014, Столична община