ЗА СОФИЯ КАРТА НА СОФИЯ ВИРТУАЛНА ПРИЕМНА КОНТАКТИ ТЪРСЕНЕ
> начало >> СОФИЯ - 127 години столица
  СОФИЯ - 127 години столица
 

ГЕОЛОГИЯ И СЕИЗМИЧНОСТ

Геоложко развитие. В геоложко отношение Софийската котловина представлява грабен (вертикално потънал блок от земната кора), запълнен със седименти от неогенския период. Потъването станало по разломи (разкъсвания в земната кора), чиято главна ориентация е с посока северозапад - югоизток. Грабенът е запълнен както със седименти, които са продукт на отлагане по склоновете на оградните планини и по долините на тогавашните реки, така и с материали, отложени в съществувалите някога локални басейни с езерно-блатен режим.

В геоложкия разрез се проследяват три етапа на седиментация. През първия етап (преди около 8-9 млн. г.) повърхностните водни потоци и реки натрупали в североизточната част на котловината пластове от глини и пясъци с обща дебелина до 400 т. Предполага се, че тези материали са били отложени в условията на по-сух и по-хладен климат в сравнение със скалите, отложени върху тях. Днес тези скали не се разкриват на повърхността и са познати само от сондажи.

Преди около 7 млн. г. започнало активизиране на движенията на земната кора. Това довело до образуването на нови разкъсвания в земната кора, съпроводени с издигане на оградните планини и с относително „пропадане" и разширяване на Софийския грабен. В резултат от тези процеси се образувала преграда, която по онова време възпрепятствала оттичането на речните води. Поради тази причина се образували блата в цялата северна и средна част на сегашното Софийско поле. Започнал вторият етап на седиментация, който е най-продължителен. Върху речните наноси от чакъли, пясъци и песъчливи глини се отложили хоризонтално наслоени пластове от глини с блатен произход. Към края на този етап в северозападната част на котловината е имало условия за въглефикация на блатния торф - образували се лигнитните въглища, които срещаме днес в района на с. Балша. На места въглищните прослойки се редуват с черни и по-рядко сиви глини. Общата дебелина на отложените през този етап седименти е 48-132 m.

Продължаващото потъване на земната кора довело до образуване на обширен и дълбок сладководен езерен басейн, който преди около 6 млн. г. обхванал и южните части на сегашната котловина. Само отделни издигнати участъци са останали като острови сред него. В най-дълбоките средни части на езерния басейн се отложили глини, а в периферните му части - пясъци и чакъли. Общата им дебелина е 100-400 m. Постепенно езерото почти изцяло било запълнено с утайки и площта му силно намаляла. В южната част на басейна се натрупали предимно речни пясъци и песъчливи глини, а в централните части се образували отделни блата с богата растителност. Най-дълго езерната обстановка се запазила в северозападната част на басейна. Последният остатък от езерото постепенно се запълнил с утайки, блатата се пресушили и постепенно изчезнали. След това дъното на цялата котловина било кръстосано от реки, които натрупали дебели до 200 m речни наноси, покриващи отложените дотогава седименти.

През третия етап на седиментация (преди около 5 млн. г.) се проявили интензивни движения на земната кора, които постепенно оформили Софийската котловина в сегашния й вид. Отложили се речни (алувиални) и склонени (делувиално-пролувиални) седименти със средна дебелина 30-35 т. По някои разломи тези движения не са заглъхнали и до днес, за което свидетелства значителната сеизмичност на района.

Инженерно-геоложки условия. Движенията на земната кора, обхващащи района на Софийския грабен, оформят неговия блоков строеж. Едни от блоковете са издигнати, други потънали. Най-високо е издигнат блокът в центъра на столицата - при Софийския термален извор, а най-дълбоко потъналият блок е в района на гр. Елин Пелин. Линията на най-голямото хлътване преминава през с. Лесново, на юг от с. Долни Богров, през с. Мрамор, северно от Костинброд по направление на Сливница и почти съвпада с днешните корита на реките Блато и Лесновска. Блоковата структура, ограничена от разломи, е потвърдена от сондажните данни и геофизичните проучвания.

Скалите, които изграждат подложката на котловината и склоновете на оградните планини, са разнообразни по състав и възраст. Това са горнокредни вулкански и вулканогенно-седиментни скали, изграждащи западните, южните и централните части на Софийската котловина. В северните окрайнини на котловината и в подложката се срещат предимно пермски и триаски пясъчници, брекчи и брекчоконгломерати, песъчливи алевролити, аргилити и мергели, а в западните и северозападните части - горноюрски варовици.

Тази скална подложка в обхвата на Софийската котловина е покрита с неогенски пясъци, песъчливи и прахови глини, чакъл и, конгломерати, лигнитни въглища, по-рядко - с пясъчници, мергели и варовици. Върху тях са отложени пластове от кватернерни седименти, представени от алувиалните наноси на реките, протичащи през котловината, от пролувиални и делувиални наслаги но периферията на котловината и от кафяви глини и черни смолници в централната й част. Общата дебелина на неогенските и кватернерните седименти е от около 50 т в центъра на столицата (Централната баня) до повече от 1200 т в източната част на котловината (при гр. Елин Пелин).

Съществен фактор, определящ инженерно-геоложките условия за строителството, са физико-механичните свойства на тези седименти, нивото на подземните води, проявата на земетресения, свлачищата, сляганията на почвата, набъбването на глини, ерозията и др. Наред с това човешката дейност създава множество екологични промени и инженерни проблеми в Софийската котловина. Черните прахови и песъчливи глини (смолници) са разпространени на територията на София и източно от нея. Дебелината им достига около 5 m. Те съдържат органични вещества, на което се дължи тъмният им, почти черен цвят. През сухите периоди на годината смолниците се опичат и напукват, а през влажните периоди - поглъщат и задържат вода, поради което силно набъбват, което ги определя като силно набъбващи строителни почви. На това свойство се дьлжат много от напукванията на къщите в югоизточните квартали на София.

Кафявите глини са разположени под смолниците или под почвения слой, когато липсват смолници. Те имат смесен произход (алувиален, пролувиално-делувиален), поради което дебелината им варира в широки граници. При водонасищане кафявите песъчливи глини променят консистенцията си и носещата им способност намалява.

Свлачищата са друг инженерно-геоложки проблем за столичния град. Те са разпространени по периферията на котловината, по стръмните долинни склонове и откосите на изкуствените изкопи. Наблюдават се по долините на реките Суходолска, Владайска и Симеоновска. Склоновете на високите речни тераси също са засегнати от съвременни свлачищни процеси (откосите при Южния парк, кв. „Лозенец", р. Владайска, стадион „Славия", ТЕЦ „Земляне" и др.). Наблюдава се съвременно активизиране на свлачищни процеси в обсега на стари свлачища над околовръстния път при с. Драгалевци, Ботаническата градина на БАН и с. Кокаляне.

Инженерно-геоложки проблеми създават и плитко разположените подземни води. Те затрудняват строителството и усилват колебанията на повърхностния земен слой при сеизмични въздействия. Терените в Софийското поле с плитки подземни води обхващат около 400 1ст2. В миналото площите на постоянно заблатените терени в ниските централни части на Софийската котловина са възлизали на 30 кв. км.. Днес по-голямата част от тези терени са пресушени и рекултивирани. Локални замочурени площи в София има в кварталите „Княжево", „Бояна", „Драгалевци", „Бъкстон", „Красно село", „Манастирски ливади", „Лозенец", „Овча купел".

Сеизмичност. Територията на България е разделена на три основни сеизмични района: Североизточен, Средногорски и Рило-Родопски. Софийската котловина и околността й попадат в Средногорския сеизмичен район. Максималният очакван магнитуд (М) за земетресение в Софийската зона е до 7,0. В този смисъл София и нейните околности не са в най-опасните в сеизмично отношение части на страната, каквито са сеизмичните зони Шабла и Струма с максимален магнитуд до 8,0 и Маришката зона - с максимален магнитуд до 7,5. Въпреки това е достатъчно неблагоприятно от социално-икономическа гледна точка в София и близките й околности да има земетресения с магнитуд около 7,0. Сеизмичната активност на Софийската зона представлява значителен интерес поради голямата концентрация на промишлени и граждански обекти и високата плътност на населението в нея.

Историческият преглед показва, че тук са станали силни земетресения с разрушителни ефекти върху София. Открити са исторически документи за сеизмични прояви в тази зона от XV до XVIII в. Тези данни са твърде неточни и по тях може само приблизително да се оцени силата и местоположението на земетресенията. По-точно и по-пълно са документирани земетресенията, станали през XIX в., за които основен източник на информация са работите на С. Вацов от 1902 г. и 1909 г. Най-силните земетресения в Софийската зона са с оценки на магнитуда до 6,5. Сеизмичността в Софийската зона е концентрирана в централната й част, т.е. в и около София. Тази концентрация може да е резултат от ниската точност на определяне на историческите земетресения по данни главно от София. Само две земетресения с магнитуд М>5,0 са локализирани в периферията на зоната - по едно в източната и в западната й част. Първото документирано разрушително земетресение през XIX в. е станало на 4 април 1818 г. Според сведенията, представени от С. Вацов, „ се тресла земята... много здания и джамии попадали, жежки и студени води пресекли". На 7/19 септември 1818 г. последвал нов трус, за който С. Вацов пише „... насред Банябаши (при турската баня) извряла жежка вода".

Най-силното документирано земетресение, станало в границите на София, е земетресението от 18/30 септември 1858 г. То е било с интензивност IX степен и магнитуд М = 6,5. Според С. Вацов: „ В същия момент земята така страшно се залюля, че всички помислиха, че настъпва „окончание мира света". След 2-3 минути се видя, че от 24 джамии само 5 са останали с минарета... Но както на първите, така и на вторите, стените и кубетата се разпукали... Половин час на запад от града на полето, където никога не е имало вода, в тоз час се показа гореща вода... ... кората на земята не се люлееше, а скачаше; ту се повдигаше примерно на един аршин нагоре, ту падаше пак долу с неописуема чевръстина и ужасен екот. ... на джамията на „Башчешме" металният, конусообразен покрив на минарето, който от земетресението бе отхвърлен нагоре, като паднал надолу, забучил се с върха си във викалото на същото минаре...".

През XX в. най-силното земетресение в София е станало на 17 октомври 1917 г. То е имало интензивност VII-VIII степен и магнитуд М = 5,2. Земетресението нанесло значителни повреди върху сградите в София - напуквания в зидарията и мазилката, съборени комини и стени. Най-пострадалата част на София от това земетресение е кварталът между улиците „Цар Освободител", „Граф Игнатиев", „Левски" и бившата Зоологическа градина. Специалистите приемат, че разрушителният ефект на земетресението е засилен от лошите инженерно-геоложки условия за строителството в тази част на града. В резултат от земетресението се променил и дебитът на някои от минералните извори в Софийската зона. Земетресението от 17 октомври 1917 г. е последвано от по-слаби сеизмични трусове, продължили повече от година.

След това земетресение настъпва относително спокойствие в Софийската сеизмична зона, което продължава и до настоящия момент. През последните 80 години тук не са документирани силни земетресения с М>5,0.През този период са станали около 250 земетресения с магнитуд в интервала 2,0<М<4,4. Активност на слабите земетресения се наблюдава на изток по поречието на р. Искър между язовир „Искър" и подножието на Стара планина. С относително висока активност се характеризира цялата северна граница на зоната по южните склонове на Стара планина. В тази част около град Своге на 9 март 1980 г. е станало най-силното за периода между 1980 и 1998 г. земетресение в Софийската зона - с магнитуд 4,4. Сеизмичната активност е най-голяма по долината на р. Искър от извора й до южните склонове на Стара планина. Относително спокойствие се наблюдава в югозападната и западната част на котловината, където през същия период са се случили само 4 земетресения с магнитуд между 2,0 и 3,0. Епизодични сеизмични прояви има в централната част на Софийската зона, но там е локализирано едно от най-силните земетресения през разглеждания период. То е станало на 22 декември 1983 г. и е било с М = 3,6.

Сеизмичните изследвания показват, че в Софийската зона значителни разрушения могат да се очакват от земетресенията, породени от локални огнища, разположени в самата зона. Оценката на земетресенията с епицентри, разположени вън от Софийската зона, е до VII-VIII степен. Въпреки това сеизмичната опасност за София не може да се разглежда откъснато от общото прогностично сеизмично райониране за територията на страната поради съществуващата взаимовръзка между съседните земетръсни зони и тяхното влияние.

През 1978-1979 г. колектив от учени и специалисти създаде съвременни прогнозни карти на сеизмичното райониране. Важните крайни продукти от районирането са картите на сътресаемостта (очакваните сеизмични въздействия върху земната повърхност в степени по скалата Медведев-Шпонхойер-Карник) за различни периоди от 100, 1000 и 10 000 години. Тези карти са пряко ориентирани към практиката и сеизмичното инженерство. Картата на сътресаемостта за период от 1000 години е нормативна за страната в съответствие с новите „Норми за проектиране на сгради и съоръжения в сеизмични райони".

РЕЛЕФ

Релефът на земната повърхнина, върху който са разположени град София и Софийска голяма община, се отличава с подчертано разнообразие. Надморската височина се изменя от около 500 m при гр. Нови Искър до 2290 m на Черни връх. Разчленението на релефа в Софийското поле не е голямо, което е причина за наличието на удобни терени за застрояване извън ценните за земеделско ползване земи.

Релефът, върху който е разположена територията на Софийска голяма община, може да бъде поделен на следните геоморфоложки единици: котловинно дъно, планински подножия и подножни стъпала, склонове и склонови стъпала на прилежащите планински системи, билни гърбища и долинни дъна.

Дъното на котловината е заето с обширното Софийско поле. Преди около 8 млн. години то е било езеро, което се оттичало на северозапад в посока на днешната р. Морава, към тогавашното Панонско море. Преди около 1 млн. години отточният канал на северозапад е бил затлачен с наноси. Движенията на земната кора в комбинация с редица други процеси са причина езерната вода да пробие път към тогавашния Ломски (Предкарпатски) морски басейн. Това е станало чрез всичането на водите в изоставено от по-стари геоложки епохи речно корито в района на кв. „Курило" на гр. Нови Искър. Ерозионното удълбаване на това корито ускорило осушаването на Софийското езеро. Изтичането на езерото протекло на три етапа. Между тези етапи площта на езерото намалявала. Тази етапност може да се проследи на старите топографски карти, на които личат три терасни нива с различна относителна височина по направлението кв. „Лозенец" - кв. „Малашевци". Най-високата езерна тераса е известна като Лозенецка. Днес това терасно ниво е представено във вид на отделни петна в пространството от Симеоново до Иваняне. Именно тази тераса показва разположението на периферията на дъното на някогашното езеро, когато неговите води са имали максимална височина. Относителната височина на тази езерна тераса е около 40 - 50 m над съвременното долинно дъно на р. Искър. След максималната Лозенецка фаза нивото на езерото е започнало да се понижава. Фрагменти от моделираната брегова линия на тогавашното езеро се наблюдават при Лозенец, Голяма и Малка Коньовица и Слатински редут. Преди около 500 хил. години снижаването на езерното ниво спряло и за едно по-продължително време от около 300 хил. години се оформила нова подводна езерна тераса. Днес тази тераса показва разположението на границите на тогавашното езерно дъно. Терасата се намира на височина от 18 до 24 m над съвременното легло на р. Искър. Това терасно ниво най-добре се разкрива при кв. „Слатина", поради което носи името Слатинско ниво. Върху него е застроена значителна част от градската територия. Тази тераса личи добре около площад „Св. Александър Невски", в кварталите „Красно село", „Красна поляна" и около Централния затвор. На много места Слатинското терасно ниво се отделя чрез стръмен откос към следващото по-ниско ниво. Това означава, че оттичането на езерните води след втората фаза е протекло бързо, за да се установи преди около 150 хил. години на последния си стадий. Този последен стадий подсказва за малките размери на тогавашното езеро. Слатинската езерна тераса се намира на височина от 12 до 15 m над днешното легло на р. Искър и е най-широко разпространена. Върху нея е застроена основната част от довоенна София (около булевардите „Цар Освободител", „България", „Сливница"), както и кварталите „Захарна фабрика", „Модерно предградие", ниските части на жк „Люлин" и др. Това дало основание на първите геоморфолози, проучвали котловината, да нарекат тази тераса „Софийска".

Последният етап от изтичането на езерните води е протекъл преди 18-12 хил. години. От най-ниските части на тогавашното езерно дъно днес са останали малки по площ блата в поречието на р. Искър и Лесновска река (р. Стари Искър) между Кумарица и Равно поле. В резултат от осушаването и свързаната с него промяна на ерозионния базис реките, които се вливали в него, се всекли от 3 до 5 m в езерните наслаги, като са моделирали т. нар. „заливни тераси", които са акумулатори на подпочвени води.

Подножната ивица е разположена в периферията на Софийското поле, на границата с Лозенска планина, Витоша, Люлин и Стара планина. Намира се във височинния пояс между 700 и 900 m, а наклонът на релефа й е от 5 до 8°. Тази ивица е част от един добре оформен пръстен от неспоени или слабо споени скални материали с кватернерна възраст, припокриващи по-старите езерни и речно-езерни отложения. Основен фактор за формирането на подножната ивица са транспортираните и отлагани от реките наноси, върху които впоследствие реките се всекли (Кална, Драгалевска, Боянска и др.). В скалния състав на подножието участват и материали, отложени от свлачища и срутища, каквито има около Киноцентъра. Поради наличието на почви със сравнително ниски агротехнически свойства, върху подножието са изградени селата и многобройните манастири, създали средновековната Средецка Света гора.

Витошкото стъпало е част от подножието. То представлява естествено продължение на Лозенска планина, тясно свързано с Витоша. Това стъпало има хълмист релеф и е разсечено от дълбоките долини на реките Бистрица, Железнишка, Лева и Ведена. В неговия обхват са застроени Бистрица, Железница и вилните комплекси в тази част на Софийската котловина.

Витоша е планина, която внушително се издига над София. Нейната площ възлиза на 267 кв. км., като дължината й е около 20 км, а ширината й варира от 10 до 19 км. Планината има сравнително голяма средна надморска височина 1394 m (за сравнение Рила има 1487 m средна надморска височина). Витоша има 9 върха с височина над 2000 m и 14 върха с височина над 1500 m. Това е предпоставка за разнообразните природни условия, които тук се сменят бързо от подножието до високите върхове. Стръмните северни склонове, слабо изразените склонови стъпала и заравненото било й придават подчертан алпийски вид. Планината е млада по възраст. Нейното издигане над 2000 т е резултат на неколкократно проявените вертикални движения на земната кора през последните 6 7 млн. години. Въпреки че от Софийското поле планината прилича на вулкан, тя няма такъв произход. Скалите, от които е изградена, са представени от сиенит и монцонит. От тях са били изработени паветата, с които са павирани софийските улици преди „ерата" на асфалта. Големите скални струпвания от сферично огладени блокове в района на Златните мостове, Щастливеца, под Черни връх, Селимица, Янчова река, Бистрица и др. са остатъци от ледниковия период, но не са типични морени, както ги наричат туристите и софийското гражданство.

Люлин е малка планина с тясно билно гърбище и доста стръмен северен склон към Софийското поле. Широкото й планинско подножие над р. Банкя и кварталите около него е раздрано от врязаните в него планински долове, водите на които се оттичат в Банкенска река. Планината се прекъсва от Бучинския проход. През него и през Владайския проход минават най-преките връзки между София и Перник.

Лозенска планина е уникална по своя произход. На нейно място е съществувало старо езеро преди около 10 млн. години. В неговите води са били отложени наноси, примесени с растителност, които днес знаем като Чукуровски въглищен басейн. Планината е ниска - най-високият й връх е Попов дял (1226 m). Независимо от малката й надморска височина, от нея се разкрива добър изглед към Стара планина, Витоша и Рила. Билото на планината е тясно, а между издигащите се конусообразни върхове (Лалина могила, Половраг и др.) са формирани седловини с ливадна растителност.подножната ивица на планината е доста широка по обхват, като в най-високата й част се намират селата Лозен и Герман.

Плана по своята форма наподобява Витоша, но надморската й височина е с около 1000 m по-малка. Нейният релеф се отличава с широко заравнено било и много стръмни склонове, които се спускат към долината на р. Искър. Билното й равнище е слабо разчленено от притоците на реките Ведена, Планищина. Вуйна и др. Върху това равнище са застроени отделните махали на с. Плана. Между Плана и Лозенска планина е формиран красивият Панчаревски пролом с характерните за него форми, като речни прагове, скални стени, срутища, свлачища и красивият меандър „Урвич" - крепост на цар Иван Шишман.

КЛИМАТ

Климатът на София се формира под влияние на процесите, които протичат в глобалната климатична система на Земята. Специфичните черти на „Софийския" климат се определят от влиянието на три основни фактора: радиационен, циркулационен и физикогеографски.

Първостепенно значение за климата на София има количеството на слънчевата енергия, достигащо до земната повърхност. То зависи както от географската ширина, така и от режима и разпределението на облачността, от степента на замърсеност на атмосферата над града и изложението на оградните склонове на котловината.

Радиационният фактор може да бъде представен чрез радиационния баланс на земната повърхност. Приходната част на този баланс се формира от количеството на т. нар. „сумарна радиация", представляваща сума от достигащата до земната повърхност „пряка" и „разсеяна" слънчева радиация. Разходната част на радиационния баланс се формира главно от ефективното излъчване на земната повърхност. Средногодишните стойности на сумарната радиация за София са около 121 ккал/кв.см. С увеличаване на надморската височина по склоновете на Витоша количеството на сумарната радиация намалява, което се дължи на увеличаването на облачността. В годишния ход на сумарната радиация се регистрира максимум през юли и минимум през декември. През последните десетилетия е отбелязана тенденция към намаляване на стойностите на пряката радиация през летните месеци в резултат от глобалните промени в атмосферната циркулация. Замърсеният градски въздух също причинява както намаляване на пряката радиация, така и загуба на биологичноактивната ултравиолетова радиация. Средногодишната стойност на ефективното излъчване (разходната част на радиационния баланс) в София представлява около 40% от сумарната радиация. В режима на ефективното излъчване се наблюдава максимум през лятото (август) и минимум през зимата (декември и януари). Средногодишната стойност на радиационния баланс (разликата между сумарната радиация и ефективното излъчване) в града е около 47 ккал/кв.см Радиационният баланс в София е отрицателен през декември и януари, а във високите части на оградните планини - от ноември до април. Той формира основния източник на топлина за системата земна повърхност - приземен въздух, от което зависи температурата на въздуха.

Климатообразуващата роля на атмосферната циркулация се изразява в преноса на различни по произход и физични свойства (температура и влажност) въздушни маси. Поради преобладаващия западно-източен атмосферен пренос, целогодишно над София доминират въздушни маси на умерените ширини от континентален и океански произход. Тропичните (предимно през лятото) и арктичните (през зимата) въздушни маси са с относително маловажна роля, но причиняват значителни колебания в стойностите на метеорологичните елементи.

Изключително съществена е ролята на постоянно активните центрове на атмосферното налягане - т. нар. „Исландски минимум" и „Азорски максимум", които се формират над Атлантическия океан и въпреки голямата им отдалеченост от Балканския полуостров оказват безспорно влияние върху климата на България и Софийското поле. Климатичната им роля е по-категорична през топлото полугодие. Значително влияние върху климата на София имат и сезонно активните (предимно през студеното полугодие) центрове на атмосферното налягане - Средиземноморската депресия и високото налягане над Източна Европа.

Атлантическите циклони, възникващи в района на остров Исландия, оказват най-голямо въздействие върху климата на София през пролетните месеци. Чрез тях от северозапад нахлува по-хладен и неустойчив океански въздух. Максимумът на валежите през май-юни, и периодите на захлаждане се дължат на свързаните с тези циклони студени атмосферни фронтове.

Средиземноморските циклони се образуват главно през студеното полугодие над Генуезкия залив в Западното Средиземноморие. Техните атмосферни фронтове засягат в повечето случаи директно България и Софийската котловина. При движение на Средиземноморските циклони северно от България по склона на Витоша и южната половина на Софийското поле се проявява фьонов вятър. Типични са и значителните валежи по студените фронтове на Средиземноморските циклони.

Около 70 дни през годината са под прякото или косвено въздействие на Атлантическите и Средиземноморските циклони, което смекчава континенталните черти на климата в София, а съпътстващите ги ветрове и валежи намаляват негативните последици от замърсяването на атмосферния въздух в милионния град.

Антициклоните над България се формират по гребени на високо налягане на морския максимум главно през лятото и ранната есен. Динамични антициклони се проявяват след океански или континентални нахлувания от северозапад или североизток. Антициклоните, преместващи се от северозапад, се наблюдават главно през пролетта и причиняват застудявания, тъй като транспортираният от тях въздух е формиран на север в по-големи географски ширини. Антициклоните, нахлуващи предимно през зимата от североизток, причиняват резки застудявания.

Физикогеографският фактор има комплексно и разнопосочно влияние върху формирането на климата на София. Видът на подстилащата повърхнина, надморската височина на Софийското поле, изложението на склоновете и посоката на простиране на оградните планини трансформират влиянието през годината на слънчевата радиация и атмосферната циркулация.

-----
<< Съдържание ... Продължение >>

нагоре   назад   начало
(C) 2000-2010, Столична община