ЗА СОФИЯ КАРТА НА СОФИЯ ВИРТУАЛНА ПРИЕМНА КОНТАКТИ ТЪРСЕНЕ
> начало >> СОФИЯ - 127 години столица
  СОФИЯ - 127 години столица
 

Източната колония вероятно се разширява, но се променя етническият й състав. Явяват се сирийци (Малхос Сириеца), както и хора със семитски имена: Казатеко, Сотаине, Тумане, Самбатине.

Очевидно през този период латинският език и латинските имена са изместили гръцките. Те са претърпели характерното за епохата изменение: прието е да се отбелязва само едно име като знак на подчертано смирение.

Занаяти. Надписите отразяват и препитанието на някои жители на града. В тях невинаги се отбелязва професията, но върху една невзрачна очукана колона четем: Автолик - медникар-ковач; Тиодиксас - вехтошар; Асклепиадес - златар; Валес - търговец на вино; Басианос - обработващ вълна; Север - майстор на ленено платно; Дидза - хлебопекар; Моукас - месар. Друг надпис съобщава името на коневъдеца Гайпес, син на Хермадион. От IV в. се е запазило името на каменоделеца Малхос Сириеца.

Както се вижда от беглите сведения, в Сердика е имало добре развити занаятчийство и търговия. Правела се е разлика между майстор, обработващ мед, и майстор златар. Срещат се различни названия за обработка на вълна и лен. Не са липсвали търговци на вино, хлебари, месари. Присъствието в списъка на вехтошар (търговец на употребявани вещи), записан в списъка между ковача-медникар и златаря, показва.че неговият занаят не се е считал недостоен. Надписът е написан с гръцки букви, но някои от професиите са на гръцки, други на латински. Лицата, упражнявали тези занаяти, носят както гръцки и римски, така и тракийски имена. Всеки се е записал с едно име и професията си, което е било съвсем достатъчно, за да не бъде сбъркан с друг.

Характерна за епохата професия е и тази на наемния войник. Един надпис съдържа имената на войници, починали на действителна служба в Сердика. Той е така повреден, че едва могат да се възстановят две имена - Битюс и Аурелиос. Може само да се допусне, че те са били родом от града и близките им са се погрижили да им поставят паметник.

Друго е положението на жители на Сердика, служили и починали в нея. Намерени са 17 надписа от Рим, където по различни причини са били отбелязвани имената и родното място на служещите войници. Открити са и три военни дипломи на преторианци, завърнали се в пределите на Тракия, но не и в Сердика. Преторианците са най-висшите и най-почетните наемници. Император Август организира своя гвардия от 9 кохорти пехотинци. Това е бил цветът на римската войска. Всеки подбран да служи като преторианец, трябвало да бъде снажен, с представителен външен вид и съвършен воин. Друго условие за приемане в гвардията било войникът да произхожда от колкото се може по-далечни земи, да няма връзки с жителите на Рим и да е верен на императора. Много сердикийски младежи отговаряли на тези условия и са служили още от втората половина на I в. в преторианската гвардия, както свидетелстват надписите от Рим. Времето на службата им било 16 години - период, през който те не са имали право да се женят и да имат деца. Познати са и изключения, например на Аврелий Витюс, тубицен от V преторианска кохорта, от центурията на Теодор, живял 38 години, бил войник 15, по националност тракиец от Сердика, бил издигнат надгробен паметник от Асклепия Елпидоте, негова съпруга, и от Аврелий Луций, негов брат. Двамата са записали, че са и негови наследници. Преторианците сердикийци са служили не само като редови войници. Те се издигали до различни нисши длъжности в преторията. Както бе казано, Аврелий Витюс е бил тубицен - тръбач. Това е много отговорна длъжност, тъй като тръбачът предава чрез звук заповедите на командира. Друг сердикиец, Аврелий Зинама, е бил писар на щаба на трибуна (либрариус трибуни). Римските императори са имали освен преторианската и конна гвардия, организирана от император Хадриан (117-138). Войник, роден в Улпия Сердика, чието име не е запазено, живял 35 г., служил 16, и е бил сигнифер на избраната конница на Августите. Починал е през 198 г. Длъжността сигнифер също е много почтена. Той носел отличителния знак на частта - сигнум. През IV в. в Сердика починал на действителна служба Феликс, сигнифер на Нумера Дивитензиум. Това е особена военна част от помощните войски на римската армия в провинциите. Феликс е получавал заплата и половина, тъй като е бил особено добър войник. В неговия надпис изрично е отбелязано, че е жител на град Амбиен (дн. Амиен, Франция).

Управлението на града. В надписите от Сердика за периода I- III в. са отбелязани основните органи на самоуправление на един провинциален град. Сердика има свой съвет (буле), отговарящ на римския сенат. Няма никакви данни относно неговия числен състав. По времето на император Каракала (198 219) този съвет носи прозвището „най-могъщ" (кратистос). В решенията на важни моменти за града участва и неговият народ - демос, наричан „най-свещен" (хиеротатос). Над тези две институции управлява колегията на архонтите. Същността на тази най-висша степен на власт не е изяснена не само за Сердика, но и за останалите градове в Тракия. Не се знае броят на нейните членове. Допуска се, че са били 4, без да е уточнена функцията на всеки. В надписите се отбелязва просто, че някой е архонт, по името на когото се отчита годината. Архонтите се избират ежегодно. Знаят се имената на двама първи архонти: Флавий Помпей Монтат, управлявал Сердика през 161-163 г., и Бассос Мука..., живял във втората половина на II в.

Любопитен е надписът на архонта Ераст син и внук на Ераст, който направил посвещение на бог Асклепий и отбелязал, че е управлявал града многократно и при това безукорно. Друг сердикийски архонт - Аврелий Хераген, син на Хераген, поставил оброчни дарове, между които и статуя на бог Асклепий Колкусен през 231 г. в днешното село Даскалово, Пернишко. В управлението на града имат важна роля съдия, началник на полицията „умиротворител" (иринархос), лице, отговорно за прехраната (ситархос), счетоводител (логистис). В Сердика е съществувала и герузия - колегия от сериозни хора, избрани за герузиасти пожизнено, която има функциите на „Съвета на старейшините" в по-ранно време. Тя управлява имотите на храмовете, разполага с част от средствата им, получава доходи от глоби, налагани за погребения в чужд гроб, закупен за вечни времена. Функциите й все още не са напълно изяснени. Известни са длъжностите герузиарх (ръководител на герузията), ковчежник и синдик (адвокат).

С въвеждането на християнството като основна религия системата на градското управление в римските провинции се променя коренно. Отначало вероятно продължават да съществуват градски съвети, но за Сердика не са запазени никакви сведения. Едва през 580 г. се споменава архиепископ Леонций, по чието настояване е възстановен сердикийският водопровод. Длъжностите епископ и архиепископ от черковни се превръщат в административно-граждански. В началото в християнската община всички членове били равни и имали равни задължения. Представата за постоянно или временно действащи чиновници не съществува. С течение на времето обаче се създава колегия от старейшини (презвитери). Това е съвет, избиран от християнската общност, за да я ръководи и да приема нови членове. Надписите от Сердика пазят имената на трима презвитери: Бураид, Максенций и Леониан, живели през V- VI в. Между старейшините се избират отделни енергични лица - епископите (наблюдаващи). Те поставяли задачи на презвитерите и членовете на християнската общност. Постепенно те заемат постоянно място и управляват града, селището, областта така, както това са правели архонтите. Преки помощници на епископа в неговите грижи за доброто на града са дяконите. Появяват се и други по-нисши длъжности, но в надписите от Сердика са известни само дякони.

Строежите в Сердика. Както свидетелстват два надписа, вградени в Западната и Северната порта на града, Сердика получила нова крепостна стена през 176-180 г., по времето на провинциалния управител на Тракия Азелий Емилиан. Един повреден фрагмент от надпис съобщава, че в града е бил построен гимназион (игрище), където се упражнявали различни спортове и игри и младежта на Сердика е получавала физическата си подготовка. Надписът е намерен на ул. „Цар Асен" между други строителни материали и едва ли бележи мястото на гимназиона.

Два надписа съобщават за строежа на обществени сгради по времето на провинциалния управител Гай Юлий Комод Орфицианус през 155 г. За тях се е погрижил Квинт, син и внук на Валерий. Друга голяма обществена постройка е била издигната със средства на герузията, но в надписа липсва названието и предназначението й. Градът е имал цирк. В него са представяни сцени, кървави борби между животни и хора. Намерен е уникален цирков плакат, чийто надпис е много повреден. По римски обичай в чест на управляващия император се провеждали гладиаторски борби. Те били организирани от главния жрец на града, който е бил и жрец на Зевс Олимпийски, както и от неговата съпруга. За целта е била изчуквана на камък покана с обявена награда, както и датите на игрите. На единия надпис е отбелязано като начало 1 май, а първата такава каменна покана е от времето на император Антонин Пий (139-161).

От времето на император Елагабал (218-222) на всеки четири години Сердика организирала атлетически състезания, наричани Питийски, по образец на Олимпийските игри. Те са провеждани по заповед и с решение на народното събрание и булето и са уреждани от петчленна комисия от агонотети. За щастие е запазен надпис, съобщаващ за първото такова състезание. Игрите не биха могли да бъдат проведени нито в цирка, нито в гимназиона и затова надписът косвено свидетелства за постройката на стадион.

Надписите не дават сведения за улиците и частните сгради на Сердика, но съобщават за статуи, които ги украсяват. Самите статуи от камък и бронз липсват, запазени са само техните подставки. От надписите по тях се знае, че през 142 г. при провинциалния управител М. Антоний Зенон била издигната статуя от бронз в чест на император Антонин Пий. Фрагмент от база съобщава за статуя на Гета. Съветът и народът поставили друга статуя на неизвестен император, а частни лица - на император Галиен (260-268) и втората му съпруга Корнелия Салонина, наречена „богообична Августа".

Две статуи, едната от името на града, а другата от името на съвета и народа, са поставени в чест на Флавий Помпей Монтан за неупоменати заслуги към Сердика. Народът и съветът на града поставили статуя на Волкейна Прокла, също без да се съобщава защо.

Сердика е имала интересен, съвременен за онова време вид и ненапразно през III-IV в. е била избрана за столица на Вътрешна Дакия.

Богове и светилища. С едно изключение епиграфските паметници, даващи сведения за религиозния живот в античността, са случайни находки. Те обаче дават представа за пъстротата на почитаните божества. Знае се за съществуването на храм, в който се почита Зевс Капитолийски и заедно с него - Хелиос Серапис. В същото време съществува и светилище, в което се почитат Зевс Олимпийски и Зевс Хюпсистос. Почитат се Аполон, Артемида, Асклепий, Митра, Тюхе, Тракийски Херос, Трите нимфи, Великата майка на боговете и Атис, Сабазий. Без да изчерпват гръко-римския, тракийския и малоазийския пантеон, надписите маркират техни почитатели в Сердика. Известно е светилището на Зевс Хюпсистос - край Северната порта на града, извън крепостната стена. Намерени са олтари с надписи, статуи на орли, релефи и метален жезъл. Особеност на олтарите са издълбаните лампи. Посветителите са в повечето случаи траки, но има лица, носещи гръцки и римски имена. Прието е при разглеждането на почитаните божества те да се делят на групи: източни - Серапис, Митра, Кибела, Атис; римски - Зевс Капитолийски; гръко-римски - Аполон, Артемида, Асклепий, Тюхе; тракийски - Тракийски конник, нимфи. Надписите обаче сочат, че местното население е наричало с официални гръко-римски имена божества, на които е давало тракийското им прозвище. Аполон носи прозвищата Ранискеленос и Зелаенос; Асклепий е известен с имената Колкусен и Кейлайден. Тези особености са типични за траките. Те се бояли да назоват бог с истинското му тракийско име и охотно са използвали чуждите гръко-римски имена, като са добавяли и своите тракийски прозвища, свързани обикновено с географско понятие.

Сердика почитала и култа към императора. Храм или други конкретни свидетелства за това не са открити. Вероятно култът се е чествал в храма на Зевс Капитолийски.

Един от паметниците, свързани с религията на населението на Сердика, се отличава сред останалите. Това е малка, счупена плоча (стела), с изгубени части и двуезичен надпис от двете страни. Латинският текст съобщава за издигането на храм на Великата майка на боговете (Кибела) и Атис, за здравето и спасението на император Хадриан. На другата страна е имало по-късен надпис в три колони, съобщаващ имената на участниците в мистериите на Кибела. Това е тайнствена и загадъчна богиня, чийто култ прониква в Тракия далеч преди идването на римляните. Чествана е с тайни мистерии, съпроводени от влудяваща музика и изстъпления, с кървави тавроболии (жертвоприношения на бикове). Нейните жреци са се наранявали и даже кастрирали в желанието си да й служат. Ежегодно статуята на богинята била изнасяна от храма и тържествено изкъпвана в свещен извор (извори в Сердика не липсват), като е обличана в нова дреха. За такава дреха става дума в надписа. Освен жреци са участвали и жени. Именно техните имена са се запазили в надписа. Една от тях носи титлата метер дендрофорон - „майка на носещите дървото". Като част от сложния ритуал било носено свещеното дърво на Атис, символ на вечния живот с етапите му на живот - смърт - живот.

Освен споменатото светилище на Зевс Хюпсистос и Кибела в Сердика с бил построен храм на Зевс Капитолийски и Хелиос-Серапис, от чийто фронтон е запазена лявата половина. Строителен надпис сочи, че е бил построен храм на Сабазий Атюпарен от жреца му Дидза, син на Луций.

Градът на мъртвите. Той е започвал от двете страни на пътищата, изливащи от портите на града. Преди да влезе в живия град, пътникът е минавал през този на мъртвите. В много надписи има изрично поздравление за него - „Здравей, пътниче", един вид „Ние те поздравяваме с добре дошъл и ти желаем здраве". Това приветствие липсва в надписите от IV-VI в. Хората през античността, и особено траките, не се страхували от смъртта и мъртвите. Многобройни са паметниците, издигнати приживе с фразата „жив и в здрав разум". Обичайно е било да се отбележи в надписа какво гробно съоръжение е било направено. В повечето случаи това е стела, но има и други форми. Например първият сердикийски архонт Вассос Мека [...] приживе си направил гроб във формата на малък храм и олтар в него. Вдовицата на тракиеца Епептос направила за него и (приживе) за себе си ложе (паракименон) с надгробна могила (хома). Може би тук е описана гробница, която да бъде засипвана като могила. Отбелязан е и човекът, направил съоръжението. В надгробните надписи изрично е упоменато желанието на починалия в гроба му да не бъдат погребвани други хора. Рядко в надписите се упоменава на колко години е починал. Отбелязаното говори за кратка продължителност на живота - 12, 25, 30 г. Около 30-40 години са живели войниците сердикийци извън родния си град. Тези подробности изцяло липсват в християнската епоха.

Един уникален епиграфски документ - сива, лошо огладена плоча, изписана от двете широки и едната тясна страна, представлява указател, чийто роб къде се намира и колко стъпки е гробното му място. То е било 20 х 20 стъпки (една стъпка е 32 ст). Това е официален документ, тъй като надзорникът на гробището - Барба - изрично е написал, че го „дава" на Казатеко. Имената в надписа са еврейски. Може би това е и първото доказателство за съществуване на еврейски гробища в Сердика през IV в.

Епиграфските паметници от Сердика в много отношения са уникални, нестандартни. Те позволяват да се надникне в живота на града, както във всекидневието, така и в особеностите му. Единственият паметник с портрет на негов богат жител са двата жетона, намерени неотдавна. Не се знае кой е той, но с бил достатъчно заможен, за да си позволи изработка на оловни жетони със своя портрет. Той ги е давал на близките си като входни билети в увеселителни заведения или за отпускане на хранителни помощи.

Надписите от Сердика дават възможност да се прецени, че тя е била във всяко отношение един преуспяващ, богат тракийски град с пищни постройки, площади и статуи, с цирк и стадион, с развито занаятчийство и богати граждани.

СОФИЙСКОТО СРЕДНОВЕКОВНО ЗЛАТАРСТВО

В софийския металодобивен район са разработвани находища, съдържащи висококачествено самородно злато. В изворните области и по горните течения на реките във Витоша и Плана и до днес се добиват доста големи количества от този ценен и рядък метал. Той е предпоставка и един от основните материали за развитието на златарското творчество. В съседните на Софийската област части на Стара планина и Родопите има и богати находища от среброносни руди. След претопяване и рафиниране там е бил добиван и другият основен метал за местното златарство - среброто. Тези природни богатства са били забелязани още от най-ранните обитатели на София и областта. Многобройни останки от промивна дейност за добив на разсипно самородно злато се проследяват по коритата на реките Струма, Палакария, Владайска и Бистришка. Според наличните данни това несъмнено е дело на местни рудари и металодобивници. Датира от времето на свободните тракийски държавни образувания (V-I в. пр. Хр.) и продължава чак до късното Средновековие и съвременната епоха. Преди двадесетина години, недалеч от София по посока на Панчарево, бяха открити и едни от най-древните по българските земи минни разработки за подземен добив на коренно злато. Те датират от предримската и римската епоха. Към същите далечни столетия принадлежат и някои от многобройните рударски разработки (руни) за добив на сребро в по-близките и по-далечните планински вериги около Софийския регион. Оттам за нуждите на златарите в Сердика са докарвани главните количества от този метал.

Значителният местен добив на благородни метали поддържал високо по обем и качество ниво на златарския занаят в Софийско през различните епохи. Някои открития ясно подсказват, че още в началото на старата желязна епоха (I хил. пр. Хр.), а най-вероятно и преди нея, в района на София този занаят е достигнал значителна висота. Пример за това е намерената в Казичене златна купа с висока проба за чистота, датирана във времето между Х и VIII в. пр. н. е. Продължаващото активно използване на минните галерии около София през римската и късноантичната епоха, както и отделни находки на златарски изделия от това време потвърждават мнението, че Сердика и през следващите столетия е била между водещите металодобивни и златарски центрове на днешна Югозападна България. Гъстото застрояване на столичния център значително усложнява системното археологическо изследване на останките от Сердика - Средец и опознаването на тукашното многовековно златарско изкуство.

През 808 г. хан Крум предприема поход по течението на р. Струма с цел приобщаване на местните славяни към българската държава. На следващата година той превзема и могъщата византийска до този момент твърдина Сердика. В новоизграждащата се тогава структура на Средец, лежащ в богатия на благородни метали район, подобаващо място са намерили и немалък брой местни и придошли майстори златари. Тази предварителна убеденост се корени в наблюденията върху една по-късна по датировка, но извънредно характерна и красноречива находка. При изкопни работи в центъра на София през 1897 г. е открито съкровище от златни и сребърни накити и монети, укрити в гърненце. Накитите могат да се сравнят с изделията на старобългарски златари от проучени вече селища, от столиците Плиска и Велики Преслав и най-вече с изключителното по размер и художествена стойност Преславско съкровище от края на Х в. Монетите в съкровището говорят, че то най-вероятно е било укрито в земята при нападението на маджарите и оплячкосването на Средец през лятото на 1128 г. От друга страна, стилът и техниката на изработването на накитите и все още непосредствената връзка с продукцията на дворцовите преславски ателиета, както и значителната им износеност в момента на укриване, отнасят тяхната изработка поне няколко десетилетия по-назад във времето. Тези наблюдения позволяват хипотезата, че след завладяването на старите български столици от византийците в началото на XI в. много от придворните златари навярно са потърсили убежище и творческа реализация в пределите на Западната българска държава. Именно там са традиционно и органично свързаните с природните ресурси и златарския занаят градски средища като Средец, Велбъжд (дн. Кюстендил) и Охрид.

По времето на Второто българско царство и след това, когато градът за векове остава под османско владичество, златарското изкуство не прекъсва здравите си традиции. Множество накити от злато и сребро са намерени в очертанията на средновековния град, и най-вече при проучванията на градските некрополи около църквите „Св. София" и „Св. Спас". Те се характеризират с разнообразието на типове и техники и свидетелстват за активната дейност на софийските златарски работилници през XIII - XIV в.

От източния градски некропол около „Св. София" произлизат три забележителни златни пръстена с високо тегло и чистота, принадлежали очевидно на високопоставени представители на българската аристокрация от онова време. Накитите са едни от най-скъпите елитни образци от този тип в къ сносредновековното българско златарство и дори на Балканите. Сравняването им с пръстена на средецкия управител от втората половина на XIII в. - болярина Витомир, погребан в църквата „Св. София", и с Калояновия пръстен от гроб при търновската царска църква „Св. 40 мъченици" подсказват, че те са продукт на дворцово ателие в тогавашната българска столица. Сведението от Боянската църква, че Калоян е имал владения в Софийската област, а и сходствата в стила и орнаментиката между Витомировия пръстен и този с изображение на лъв от некропола на „Св. София" не отхвърлят възможността след някои нови открития групата от скъпи пръстени, включително и „Ходоровият пръстен" от същия некропол, да се окажат изделия на някое изявено средецко ателие. Значителните постижения на софийското златарство през следващата епоха и особено от ХV-ХVII в. ясно доказват, че този занаят е имал дълбоки корени и здрави традиции в предходните столетия. Разнообразните висококачествени изделия на майсторите от Златарската махала от времето на Второто българско царство, изглежда, са били разграбени и унищожени от османските пришълци. Въпреки това традицията се запазва чрез наследилата я през османското владичество Златарска чаршия.

Веднага след отминаването на военната стихия на запад от българските земи и възобновяването на нормалния живот в София, своята дейност възстановили и златарските ателиета от едноименната чаршия. Тя се намирала край североизточния дял от разрушената вече градска крепостна стена. През 1953 г., при изкопни работи за строежа на Министерството на тежката промишленост, са открити три калъпа от шиферен камък за отливане на малки съдчета (сфероконуси), употребявани някога за фармацевтични и козметични цели. Формата и украсата на готовия продукт датират съдчетата сравнително точно в рамките на V в. Те се свързват с бита и културата на турците и вече пъстроетничното население на София. Но врязаната върху единия от калъпите кирилска буква свидетелства, че тези златарски пособия са били използвани от български майстори златари от намиращата се на това място чаршия. Сфероконусите са били луксозни изделия с богата бадемовидна и стилизирана растителна орнаментика, а тъй като каменните калъпи са служели за метални отливки, изглежда, са били отливани от сребро и след това са позлатявани. Недалеч от Златарската махала е открит още един калъп за отливане на дребни накити, както и четири еднакви ковани сребърни гривни с украса от филигран, датиращи към края на XV или XVI в., и почти сигурно изработени от софийските ювелири. Макар и епизодични, тези находки от XV и началото на XVI в. красноречиво говорят за съживяване и активизиране на традиционното местно златарско изкуство още в първите десетилетия след установяването на османското владичество в София. В контекста на този извод съвсем логични изглеждат действията на златаря мъченик Георги от Кратово, по-късно канонизиран за светец като Георги Нови Софийски. В самото начало на XVI в. той напуснал големия рударски и занаятчийски център в Македония и дошъл да търси препитание и да усъвършенства златарския занаят сред очевидно прочутите и висококвалифицирани майстори в София. Красноречиво доказателство, че те наистина са били такива, са запазените и до днес забележителни творби на още един златар от София - майстор Матей, работил във втората половина на XVI в. и сътворил едни от най-високохудожествените произведения на късносредновековното българско златарство.

Към най-старите творения на софийски златари, създадени за нуждите на църквата, обикновено се причислява лицевата обкова на Кремиковското евангелие, написано в началото на 1497 г. по заръка на Софийския владика Калевит. Всъщност твърде несръчната трактовка на образите и плиткият релеф на сцената „Разпятие Христово" върху нея доста я отдалечават от образците на XIV в. и времето на написване на книгата и я сродяват с изкуството на софийските златари от края на XVII и началото на XVIII в. Според приписка в евангелието подвързията му е била подновявана през 1727 г. и именно тогава е била изкована и новата лицева обкова. В такива случаи старата метална подвързия (ако е имало такава) е била демонтирана и поставяна на гърба на евангелието. На гърба на Кремиковското евангелие е прикована (в разрез с установената практика) още една сребърна позлатена плоча със сцената на Разпятието, а в ъглите са монтирани, твърде несръчно за високото майсторство при изработването на изображенията, четири пластинки с образите на евангелистите. Това дава сериозно основание тази предназначена за лицева подвързия обкова да бъде тълкувана като първоначална метална украса на Кремиковското евангелие. Съкратената редакция в иконографията, дълбокият релеф и префинените пластични ефекти, както и цялостният художествен почерк на майстора, който според установените норми докъм средата на XVI в. не е подписал творбата си, я датират във времето между годината на изписване на книгата и средата на XVI в. Моделирането и поставянето на полусферични подложки на гърба на евангелието от съшия златар пряко го обвързват със софийското ателие, в което постига своите удивителни успехи майстор Матей.

От ръката на „Матеа златара от Софию" произлизат сребърните позлатени обкови от двете страни на Крупнишкото евангелие, изработени през 1577 г. по заръка на Крупнишкия митрополит Йоасаф за Рилския манастир, и лицевата сребърна позлатена обкова на евангелие за софийската църква „Св. Петка", изкована през 1581 г. с удивителна вещина и владеене на пластичните ефекти. В тези творби - шедьоври на българското златарско творчество, майстор Матей, изготвил първоначалната обкова на Кремиковското евангелие, се изявява като истински ренесансов художник и скулптор, пресъздаващ до съвършенство човешката душа и анатомия не по-зле от своите съвременници в свободния по това време християнски свят. Същият майстор е създал и една гравирана с човешки и растителни мотиви сребърна чаша-тас, украсена с извънредно сигурна ръка със средствата на класическата гравюра. Очевидно е, че във втората половина на XVI в. в София е творил един напълно школуван майстор от европейска величина.

Макар и доста по-назад във владеенето на метала, към кръга на софийските златари от XVI в. със специфичния си стил и амбициозност в пресъздаването на човешката фигура се причислява и майстор Андрея. През 1597 г.Той изковал за софийски поръчител сребърна позлатена чаша-тас. Ако се съди по надписа върху друга подобна чаша от сбирката на Унгарския национален музей в Будапеща - „изкова се тази чаша в Илиянци в лето 1574" - златарска работилница е имало и в софийското село Илиянци. Видно е, че през XVI и първата половина на XVII в. софийските майстори са създавали наред с църковните потреби и множество разнообразни луксозни съдове и накити, които по нищо не са отстъпвали на изделията на прочутите по целия Балкански полуостров чипровски златари.

Към наследството на софийските златари от XVII в., когато в града е имало вече многоброен и добре организиран златарски еснаф, се отнася сребърната позлатена лицева обкова на Драгалевското евангелие. От посветителен надпис около централната сцена на „Разпятието" става ясно, че тя е била изработена през 1648 г. от „Вело златар". Несъмнено това е софийски майстор, който, макар и да отстъпва от върховите достижения на местното златарско изкуство от предходното столетие, продължава да се придържа с успех към оформения стил и традициите на творците от софийското направление в българското златарско творчество. За забележителното майсторство и завидна техника на софийските ювелири от Златарската чаршия освен множеството разнообразни златни и сребърни накити и украшения от градските некрополи, свидетелства и забележителното накитно съкровище от крепостта „Кокалянски Урвич".

Във втората половина на XVII в. балканското златарско изкуство, в това число и софийското, постепенно започва да търпи известен застой и дори упадък. Това се свързва със силно намаления местен металодобив и непосилните налози и тегоби от страна на Портата. През 1688 г. в най-големия балкански златарски център Чипровци избухва мощно въстание, чието потушаване налага своя отрицателен отпечатък и върху останалите златарски средища на Западна България. От тези смутни десетилетия до нас не е стигнало нито едно свидетелство за характера и равнището на софийското златарство. Очевидно това е времето, което бележи края на неговия средновековен период. В началото на следващото столетие, през 1719 г., в София е работил Постол златар, който и оковал лицевата обковка на евангелието от църквата „Св. Никола Мали". Подражавайки изцяло на стила и художествените концепции на майстор Матей и дори копирайки на места буквално обковата му от 1581 г., златарят е създал едно сухо и безжизнено творение. Малко по-късно и почти със същия успех, вероятно потомци на майстор Вело, създават и новата обкова на Кремиковското евангелие.

Този стремеж към придържане спрямо старите елитни образци неминуемо бил осъден на неуспех, тъй като на творческите двери на софийските златари вече отривисто напирал новият по дух и съдържание вятър на Българското възраждане.

СОФИЯНЕЦЪТ ПРЕЗ XV-XVIII в.

През XVI в., на празника Възкресение в София „отвсякъде се стича благочестиво множество мъже, жени, старци и деца и просто всяка възраст богати, обожи, мали и велики". Век по-късно, за посрещането на пашата, в чиято свита е прочутият османски географ Евлия Челеби, извън София „стари и млади, богати и сиромаси излязоха на царския път и с дигнати ръце произнасяха молитви". Така в изворите са представяни софиянците в първите 2-3 столетия на османското владичество. Гражданите - мъже и жени, рая и господари, мюсюлмани и немюсюлмани, с различни професии - получават своите характеристики чрез включването им в малките общности на съседи единоверци, на хора от едно съсловие или професия, чрез които империята управлява своите поданици, а поданиците решават проблемите си.

Историческите извори са съхранили имената на множество софиянци, сред тях и на прочути личности, които историята е белязала с привилегията да ги допусне на своите страници. Тези личности, заедно с обикновените жители на града, правят и олицетворяват епохата си. След османското завоевание в София за първи път се появяват мюсюлмани: гарнизон, мюсюлмански религиозни дейци и администратори, както и занаятчии и търговци. Но според Бертрандон дьо ла Брокиер (1433 г.) градът е все още български и населението му само чака помощ отвън, за да въстане и да се освободи.

„Дългият поход" на кръстоносците на Януш Хуниади и Владислав III Варненчик към София през есента на 1443 г. е свързан с тежки сътресения за населението на града. Жертва на наказателни акции стават част от жителите и особено християнският градски елит. Именно тогава, след 1444 г., османците превръщат София в главен град на Румелийското бейлербейство, обхващащо по-голяма част от османските европейски владения. Начело стои бейлербег (миримиран паша; от XVI в. - везир), водач на спахийската конница, върховен военен и административен управител, подпомаган от своя диван, със съдебни и административни функции. До XVIII в. София е фактическата столица на европейските османски владения. Това стимулира строителната активност в града и концентрирането на мюсюлманско население в бързонарастващия по брой на жителите столичен център.

Представители на османската върхушка са военните (аскери) и религиозните дейци (улемма). Във втората група влизат имами, мюеззини, кятиби, шейхове и дервиши от различни братства, които са назначавани с берат от държавата и не са част от данъкоплатците: според османските регистри само в течение на XVI в. низшите представители на улеммата нарастват от 30-ина през 20-те години на века до 110 през последната му четвърт. Евлия Челеби отделя специално място на управниците на София към средата на XVII в. На първо място поставя шериатския съдия - молла, с ранг 500 акчета, подпомаган от мухзир башия (шеф на съдебните пристави), кятиби (писари), мухтесиб (надзорник на пазара). Евлия съобщава и за мюфтия (висш представител на учените юристи с право да издава мнения по правни въпроси - фетви), шерифски накиб (шеф на реални и най-вече мними наследници на пророка Мохамед - сеиди, ползващи особени привилегии), спахийски кехая, еничарски сердар, градски кехая. Над всички тези управници, твърди Евлия, стои пашата. Тези функционери откриваме на страниците на сиджилите, специално упоменати или зад общото название вилаетски аяни. Те формират влиятелна прослойка, решаваща делата на града, и по-специално на мюсюлманите.

Забележителни управници и фондатори, свързани с изграждането на румелийската столица (особено активно през XVI в.), са Месих войвода, Софу Мехмед паша, построил религиозен комплекс с монументална джамия с едно от най-големите кубета на Балканите (дн. църквата „Св. Седмочисленици"), медресе (мюсюлманско училище от висша степен), библиотека, баня, кервансарай, мектеб (начално училище), кухня; Коджа Махмуд паша, построил в средата на XV в. Бююк джамия с осем оловни кубета (д н. Национален археологически музей); Сиявуш паша, Хюсрев паша. Градската топонимия е запазила името на мевляна Шюджа - кадия на София, учредител на вакъф (мюсюлманска религиозна фондация); на софийския кадия Сейхфуллах ефенди, основал медресе в София през 1570-1571 г. до построената от него джамия с библиотека, известна като Банябаши; на Сарухан бей, Кара Даншименд, хаджи Хамза; на Яхия паша, военачалник, зет на Баязид II, бейлербег на Румелия, изградил безистен с 44 дюкяна вътре и 101 извън него. В София са родени или работили писатели, поети и религиозни дейци като Ахмед хаджи, Абди ефенди, Хекимзаде Сюбхи; през XVII в. Ибрахим ефенди - учен и съдия, роден и погребан в София; паша Мехмед ефенди от Галиполи, оставил съчинения по право, поет и преводач на персийска поезия; поетът Софиави Вахид Мехмед Челеби.

-----
<< Съдържание ... Продължение >>

нагоре   назад   начало
(C) 2000-2010, Столична община