ЗА СОФИЯ КАРТА НА СОФИЯ ВИРТУАЛНА ПРИЕМНА КОНТАКТИ ТЪРСЕНЕ
> начало >> СОФИЯ - 127 години столица
  СОФИЯ - 127 години столица
 

По време на продължилата близо половин век борба за независимост на Западните български земи Средец поема най-тежките удари. Съзнавайки голямото му стратегическо значение, византийският император Василий II, наречен по-късно Българоубиец заради жестоката му разправа с пленените Самуилови войници, на три пъти прави опит да превземе града между 986 и 1016 г. Но едва през 1018 г., след смъртта на Иван Владислав, последния владетел на Първото българско царство и син на Самуиловия брат Арон, войводите на 35 крепости предали ключовете им на византийския император. Сто седемдесет и шест години Средец живял под византийска власт. Градът бил определен за център на административна област (тема) и за седалище на нейния управител - дук. Това било тежко време за българското население в Софийско. Експлоатацията на византийската власт го разорявала икономически. Още по-страшни били нападенията на печенегите, на които Византия разрешила да се заселят в околността на града. През 1183 г. съюзените войски на сърби и маджари нахлули в Средец, рушили и грабили града. Преминаването на три кръстоносни похода през 1096,1147 и 1189 г. се превърнало в опустошителни нашествия. В Средец бил изпратен гръцки епископ, в църквите се служело на гръцки език, гръцки надписи се появили около образите и сцените по стените на най-хубавите църкви.

Населението на града се присъединило още към първото въстание срещу византийските власти през 1040 г., предвождано от Петър Делян, внук на цар Самуил. Самият византийски император повел към града войски за потушаването му. На смелостта на българите от крепостта Бояна се възхитил и византийският историк Кекавмен. Той разказва, че те счели за по-достойно да напуснат защитата на нейните стени и да влязат в открита борба с многочислената императорска армия.

През 1078 г. в Средец се разбунтували последователите на ересите - богомили и павликяни. Но едва след Търновското въстание на братята Асен и Петър и възстановяването на независимостта на България и Средечката област била освободена.

През Второто българско царство Средец преживял време на значителен възход. Политическото укрепване на България, разширяването на нейната територия до Адриатическо и Бяло море превърнали града отново в оживен търговски център. В околността му се добивало желязо и злато, а средечките майстори на оръжия и накити били прочути надалеч.

Градът излекувал и раните от войните с Византия. Крепостните стени били възстановени, портите - снабдени с нови двукрили врати, а кръглите ъглови кули били преустроени в четириъгълни, по образец на тези в столицата Търновград.

Нови малки църкви се появили на няколко места в града, а в околностите му един след друг изниквали манастири, щедро дарявани от царе и боляри. Някои от тях се превърнали в книжовни средища и запазили тази своя дейност и в трудните столетия след падането на България под османско владичество. От градските църквици, строени през време на Второто българско царство, до днес са се съхранили „Св. Петка Стара", вградена в съвременна сграда на ул. „Съборна", останки от църквата „Св. Спас", съхранени в подземното пространство на Булбанк на пл. „Света Неделя", „Св. Петка Самарджийска" на същия площад и само една стена от посветена на Св. Николай Мирликийски църква на днешната улица „Цар Калоян" в нова църковна сграда на същото място.

С това място е свързана една интересна страница от историята на средновековния Средец, разбудена от съпоставянето на археологически и исторически сведения с живата традиция на софийската топонимия. Днешната улица „Цар Калоян" пази посоката на античната улица, която е минавала край входа на късноантичната Константинова резиденция. През Първото и Второто българско царство там е бил вероятно градският дом и на средечкия управител. В средата на XIII в. областта се управлявала от севастократор Калоян, братовчед на цар Константин Асен Тих, ктитор на Боянската църква „Св. Николай Мирликийски". На своя светец покровител той посвещава и малка църква до градския си дом. От нея се е съхранила част от стена, пазена в днешната църква със същото име. Махалата край някогашния му дом запазила името му и се наричала Калоянова през всичките столетия на османското владичество. След Освобождението общинската управа на София по неразбиране на произхода на това име нарекла улицата край църквата „Св. Николай Мирликийски" на цар Калоян. Но ако в самата София споменът за севастократора бил заличен от градската топонимия, в подножието на Витоша, при старата Боянска крепост, до селцето, където бил извънградският дом на Калоян и Десислава, техните имена и дело остават увековечени в живописта от 1259 г. на Боянската църква. Тази църква е най-добре запазеният паметник на българското изкуство от XIII в. и скъпоценно свидетелство за високите му достижения и за културата на самия Средец.

През 1979 г. тя бе включена в Листата на световното културно наследство.

Век по-късно неизвестен художник оставя в Средец друг паметник на голямо изкуство. Това е венецът от двадесет и две фигури на пророци, изписан под купола на ротондата „Св. Георги". Монументални, раздвижени и изпълнени с драматично напрежение, фигурите отразяват неспокойствието на столетието от заплахите за съдбата на балканския християнски свят. За съжаление и тази последна живопис в ротондата, и по-ранните изписвания след превръщането й в църква са твърде повредени. Все пак достигналото до нас недвусмислено показва, че тук са били канени да работят само първокласни майстори. От първата църковна живопис са оцелели фрагменти от телата на шест летящи ангела и главата на един от тях. Лицето му е необикновено красиво, с огромни очи, изящен овал и меки къдрици. Съществуват колебания за датирането на тази живопис - дали тя трябва да се свърже с разцвета на българската култура през Х в., особено като се има предвид и посещението на цар Петър в Средец, или е създадена през следващия XI в., когато България е под византийска власт. Много по-определено може да се отнесе към XII в. следващата живопис. От нея са запазени фигури на пророци и монаси с аскетични лица и удължени фигури, както и гръцки надпис, който говори за подновяването на живописта по волята на епископа. Така три различни периода от средновековната история на Средец са оставили следи от своето изкуство върху стените на ротондата.

Базиликата „Св. София" още по-дълбоко се вплита в живота на Средец. При тази църква през Второто българско царство се създава книжовна школа. В т. нар. Средецко евангелие изрично е отбелязано, че е преписвано в Средецката митрополия през 1328-1329 г. В преддверието на църквата са били погребвани най-знатните жители на Средец. Там са намерени златните пръстени-печати на болярите Витомир и Ходор. „Св. София" все повече се превръщала в знак на града, посещаван от търговски кервани, пратеници и вестители, пътници от близки и далечни места. Царски разпоредби улеснявали търговията с Дубровник и Венеция и предприемчиви чужденци търговци създавали тук свои кантори. Постоянните пазари на жито, вълна, восък, кожи събирали в града доставчици и закупчици.

Самият Средец се славел със своите железни и медни изделия, с отлични майстори златари, кожухари, тъкачи. Тук се кръстосвали и пътищата на монаси и книжовници. Името на църквата - София, все повече измествало старото име Средец. С новото име е означен градът, спомената е и прославената му църква и в грамотата на цар Иван Шишман от 1378 г. за правата и имотите на Драгалевския манастир. Посещението на царя в София не било свързано само с грижата за църквите и манастирите.

Османските войски навлизали дълбоко в българските земи. През 1372 г. те превзели крепостите при Самоков и Ихтиман. София трябвало да се готви за отбрана. Четири години след царското посещение тук се разиграло последното действие от историята на софийската крепост. В обръча на многочислена османска войска градът живял три месеца в обсада и удържал атаките на неприятеля.

Предводителят на османската армия Лала Шахин отправил до султан Мурад I доклад, описващ София като богат и оживен град, полето наоколо - като „райска ябълкова градина", софиянците - като красиви, едри и стройни, а войниците - като калени в боеве мъже. Лала Шахин не пропуска да спомене горещата минерална вода, изобилието от храни, производството на оръжия, които осигуряват отбраната. Той пише, че градът е укрепен „още от старо време с всички приспособления на военното изкуство" и че той се отказва да продължи опитите за превземането му. Османски писмени извори обясняват завладяването на София с обезкуражаването на защитниците й, след като предводителят им Янко Софийски бил привлечен на лов в ихтиманските гори и пленен от засада. Но археологическите проучвания при западната градска порта показват, че всъщност крепостната стена била подкопана на протежение от петнадесет метра и рухнала, отваряйки по този начин достъп на нападателя. До последния час се съпротивлявали защитниците. До мястото, където османците подготвили пробива, софиянци с последни усилия изградили набързо пещ за вар, запълнили я с късове от колони, капители и всякакви варовикови и мраморни фрагменти. Дали са искали с тази вар да поправят стената или да изливат гореща течност срещу османците, не може да се каже. Но стената рухнала, преди да успеят да спрат нападателите. Пещта, свидетелство за отчаяна съпротива, останала на злокобното място, затрупана от развалините на досъборената крепост. Тя показва, че превземането на София през 1382 г. не може да се обясни с приказката за измамения войвода Янко.

С падането на България под османска власт за София настъпва време па тежки изпитания. Но градът - според Патриарх Евтимий - „един от славните и прочути градове в европейските предели", имал вече зад себе си дълъг исторически път и устойчиви народностни и верски традиции. Предавани от поколение на поколение, те спасили българското самосъзнание на неговите граждани.

СЕРДИКА В СВОИТЕ МОНЕТИ

Включването на тракийските земи в средата на I в. в Римската империя създало благоприятни условия за развитие на урбанизацията. Основани били редици нови градове: Маркианопол (Девня), Никополис ад Иструм (Никюп), Плотинопол, Траянопол и др. Стари тракийски селища като Филипопол (Пловдив), Пауталия (Кюстендил), Сердика (София) и др. получили градски права. Част от автономните градски управи в Долна Мизия и Тракия получили правото да секат свои бронзови монети. Гравираните върху тях надписи са гръцки, с изключение на монетите на единствената римска колония в нашите земи Деултум (Дебелт). Името на съответния град е изписвано върху обратната страна на тези монети. То е съпроводено от изображения, свързани с местните икономически, политически и етнокултурни традиции. Тези монети са автентичен исторически извор за развитието на градския център, в чиято монетарница са били сечени.

Сред многобройните и разнообразни типове монети, сечени в Сердика, изображенията на архитектурни съоръжения заемат особено място. Интересът към тях е свързан с възможността те да възпроизвеждат реално съществували паметници. Безспорно тази възможност трябва да се приема с необходимата предпазливост и критичност. От типовите изображения на архитектурни съоръжения трябва да се отделят онези, в които прозират оригинални елементи и които благодарение на своята значимост са били използвани като модели от сердикийските гравьори.

Монетосеченето на Сердика започва при управлението на император Марк Аврелий (161-180). След кратко прекъсване по времето на император Комод, то продължава при династията на Северите (Септимий Север, Каракала и Гета). След прекъсване от няколко десетилетия, при император Галиен, сердикийската монетарница отново се активизира. Реформите на император Аврелиан (270-275) засягат и монетното ателие на Сердика. То се присъединява към гъстата мрежа от императорски монетарници, пръснати из цялата територия на империята.

Най-разнообразни са типовете на сердикийските монети от времето на Северите (194-235). Това се обяснява както с тяхното толерантно отношение към провинциалните градове, така и с пътуванията им из тракийските земи. Обикновено посещението на владетеля в определен град е било придружено от отсичането на специални монетни емисии, които чрез своите изображения са пропагандирали местните забележителности. Архитектурните паметници, представени най-често върху монетите на Сердика, са храмовете. Досега в литературата е споменато съществуването само на два култови паметника, посветени на Асклепий и на Аполон Медикус. Анализът на монетните изображения обаче ни представя три различни паметника, посветени на тези две извънредно популярни в Сердика здравеносни божества.

Най-ранният от тях е представен върху монета на Септимий Север. Върху нея е изобразена фасадата на четириколонен храм (тетрастил), с богата и разнообразна украса. Той се издига върху подиум (стилобат), който вместо обичайните три има две стъпала. Корнизът (хоризонталният и този по наклона на фронтона) е с украса, представена от монетния гравьор чрез редица от точки. Върхът на фронтона е оформен от волути, завити навън.

Особеност на изображението е оптическата корекция (ентазис) на колоната, която липсва в представянето на другите култови съоръжения. Базите и капителите на колоните са детайлно разработени. При базата ясно се различава редуването на отделните характерни части - астрагал и листел, а при капитела в дорийски стил - абак и ехинос. В средата на фронтона е представен тимпан. Между колоните на фасадата се вижда статуя на Асклепий. Това здравеносно божество, син на Аполон, е било много популярно в Тракия. Почитането на култа му се извършвало в светилища и храмове, които са в близост до минерални извори. Наличието именно на такива извори в Сердика и околностите й предполага и построяването на храм на Асклепий в града. Статуята на божеството следва обичайната иконографска схема. Тя представя възрастен мъж, прав, застанал насреща, с обърната надясно глава и с дълга мантия. Дясната ръка е опряна на тояга, около която е увита змия. Независимо от малките размери на монетното ядро - 30 mm, художникът пресъздава с изключително майсторство детайлите на посветения на Асклепий храм. Разработените с вещина подробности дават възможност да се предположи, че това изображение възпроизвежда един конкретен, оригинален паметник, посветен на божеството.

Монетите с образа и името на съпругата на Септимий Север - Юлия Домна, отново пресъздават този храм, но в по-опростен вариант. Богатата декорация на храма липсва. Схематизацията, както изглежда, се дължи на несръчността на гравьора, изработил матриците за тези монети.

Изображението на друг храм, различен от описания по-горе, се вижда върху монетите на император Каракала. Това е тетрастил върху стилобат. Колоните са върху бази, а капителите са в коринтски стил. От двете страни и на върха фронтонът е увенчан от акротерии. В средата му е изобразена навита змия с глава, обърната надясно. Между колоните личи статуя на Асклепий. Явните разлики в изображенията на двата храма, изразени в стилобатите, в стила на капителите, както и в тяхната декорация, позволяват предположението, че монетите на Септимий Север и Юлия Домна и тези на Каракала представят два различни храма на Асклепий.

Археологическите проучвания в Сердика предоставят данни за локализирането на два такива храма. За единия споменава Никола Мушмов, провел археологически разкопки през 1922 г. в района на Александровската болница и Княжевското шосе. Там са били разкрити части от римска баня, мраморно торсо от статуя на Асклепий и др. Мушмов предполага, че банята е била част от Асклепийон. За друг храм на същия бог говори арх. Сава Бобчев. Въз основа на разкопките през 1951-1955 г. в района на бул. „Мария-Луиза" № 35 той смята, че там също е имало светилище или храм на Асклепий. Освен останки от сгради и олтар или храм с кръгъл план (моноптер) там е открит и фрагмент от оброчна плочка на Асклепий.

Съчетанието на археологически и нумизматични данни позволява да се приеме, че в Сердика са били издигнати два храма, посветени на Асклепий.

Във връзка с многобройните минерални извори във и около Сердика култът на Аполон придобива тук нови, здравеносни функции. Този друг аспект на неговата божествена природа намира израз в представянето върху сердикийските монети на една изящна кръгла храмова постройка. Тя е издигната върху многоъгълен или кръгъл подиум. Покривът е коничен, увенчан от конусовиден декоративен елемент. Над корниза, встрани от колоните, са разположени акротерии. Колоните са четири, представени в перспектива. Капителите са в коринтски стил. Базите са представени детайлно. Личи редуването на няколко пръстена, които оформят долната част на колоните. От двете страни на храма са изобразени две стилизирани дръвчета, загатващи местоположението на сградата. Между колоните се вижда статуарна група, в която основната фигура е Аполон Медикус. Прав, гол, обърнат наляво, той опира дясната си ръка на тояга, около която е увита змия. Лявата ръка е поставена на хълбока му. Долу вдясно се намира малка крилата фигурка, представяща най-вероятно Ерос. Тя е права, обърната наляво и протяга дясната си ръка към Аполон. Тази статуарна композиция очевидно е била популярна в града, тъй като я срещаме и като самостоятелен монетен тип. Двете дръвчета встрани от храма илюстрират вероятно старата традиция на тракийските светилища да бъдат разположени вън от очертанията на града, в гористи местности, край лековити извори.

Сред разнообразието на монетните изображения се открояват и обществени чешми - други забележителни за града паметници. Върху две емисии монети от бронз с малък номинал, от времето на Каракала, са представени изображенията на две от градските чешми. Сердика се славела с изобилието на вода, израз на което е било и изграждането на обществени чешми. Тяхната популярност се е свързвала с тази на прочутите храмове и статуи в града. Те са били неизменна част от архитектурния облик на града.

Едната изобразена чешма има цилиндрично тяло, стъпило върху база, оформена от три пръстена. Стеснената горна част носи редица декоративни елементи. От три чучура във форма на животински глави струи вода.

Другата чешма има различна форма. Тялото е четириъгълна колона, с леко разширени горна и долна част. В средата има украса - ромб между две успоредни линии. От двете страни на колоната са представени чучури във форма на животински глави, вероятно лъвски. Пред чешмата има каменна настилка, върху която се разлива струящата от чучура вода.

Пресъздавайки храмовете на Асклепий и на Аполон Медикус и две градски чешми върху монетите, градската управа е целяла да популяризира някои от своите най-забележителни паметници. Така чрез сердикийското монетосечене днес се добива известна представа за храмовото строителство и архитектурата на античния град в края на II - началото на III в.

КАМЕННАТА ЛЕТОПИС НА СЕРДИКА

Надписите, оставени от жителите на един град, са неговата каменна летопис. Те съдържат напълно достоверни сведения за различни страни от живота му. Записването и проучването на този каменен архив за Сердика е започнато от граф Л. Марсили. При пътуването си из България, минавайки през София, той записва и прерисува латински и гръцки паметници. Графът публикува бележките си през 1744 г. След създаването на Народния археологически музей, скоро след Освобождението, и на Музея за история на София епиграфските паметници получават и свой дом.

До днес в Сердика не са открити епиграфски паметници от епохата преди обявяването на Тракия за римска провинция (45-46). Известните са едва от по-късно време. Те са на два езика: старогръцки и латински. До IV в. преобладават тези на старогръцки - около 100, и само 14 на латински. В следващия период, IV-VI в., се наблюдава обратно съотношение - 18 на латински и 9 на гръцки. Това не бива да ни учудва, тъй като въпреки римското господство в началото на хилядолетието официалният език на провинция Тракия е старогръцкият. С течение на времето постепенно се налага като писмен и говорим език латинският, езикът на Римската империя.

Името на града. В официалните надписи, поставени от името на градската управа, Сердика се нарича Сердонполис и даже Лампротати Сердонполис, което значи „Градът на сердите" и „Най-блестящият град на сердите". В тези надписи думата „полис" има значението град, столица, главен град. В надпис, намерен в Атина, оставен там от изселници от Сердика около средата на I в., градът е наречен Астю Тон Сердон. Думата Астю има същото значение: град, столица. В многобройните надписи Сердика е наричана ту Сардика, ту Сердике. Несигурността в изписването на името с А или Е не бива да ни смущава. Записвали са го с гръцки или латински букви хора, които са чували произнасянето му на тракийски и всеки от тях е търсел най-близкия до неговия слух изговор. Запазени са надписи на преторианци в Рим, родени в Сердика. В тях към името на града е добавяно и името на властващия император: Юлия Сердика, Флавия Сердика. Най-разпространено и най-трайно остава името на император Траян (98-117) след Дакийските войни (102-105), когато той реорганизирал градовете в Тракия, благоустроил ги и им наложил общо за източните провинции градско управление. Оттогава Сердика се нарича Улпия Сердика. След VI в. няма надписи, в които да се споменава това име на града.

Населението на Сердика. Съдейки по множеството запазени имена, населението на Сердика е твърде пъстро. Неговият етнически състав се променя с течение на времето. Надписите обаче дават една вярна, макар и не съвсем пълна, картина. За да може по тях да се прецени етническият състав на населението на Сердика, е необходимо да се знаят принципите на именуване в античността. В Източния свят, към който принадлежи и Тракия, хората са носили първоначално едно име. Тези имена са били извънредно много и твърде разнообразни. По този начин всеки е имал лично име, което рядко се е повтаряло. Този обичай се е запазил и в Сердика, но в малко на дписи: Дидза, Мукас и Мукадзенис. Към имената се добавя и професията. По-голям е броят на хората с две имена - собствено и бащино: Дейдис Дидзу - Дейдис, син на Дидза. Този начин на именуване е възприет от населението на Изтока. Към него през римската епоха се придържат не само траките, но и гърците, и малоазийците. Разбира се, модата и изискванията на Рим се налагат постепенно. Така става почетно да се носят три имена, придружени с допълнителни данни, както е било прието на Запад. Ласкателно е било да си римски гражданин и от името ти да личи, че си такъв.

Получилите римско гражданство преторианци са взимали първите две имена на управляващия император, наричали са се негови синове, запазвали са като трето име (когномен) своето тракийско име и са отбелязвали родното ей място: М (arcus) Аur (elius) М (arci) f (ilius) Mestrius d (omo) Serdica; М. Aur. М. F Vellicio Ulpia Serdica и т. н.

В Сердика обаче се е получило смесване на именуването. Формално сердикийци носят три имена: Аурилиос Дидза Лукиу. Първото е римско императорско, фамилно: Аврелий. Второто е тракийско - Дидза, и третото е отново римско, но лично и е поставено в родителен падеж, така че то звучи |с1 ю п римския свят и бихме го превели Аврелий Дидза, син на Луций. Смесват се римски с гръцки - Асклепиадес, син на Гай, или римски с тракийски имена - Аврелий, син на Местрий. Подобни смесени имена преобладават в ениграфските паметници на Сердика.

Разбира се, в надписите на Сердика има и напълно правилно изписани римски имена, но те принадлежат на висши сердикийски чиновници архонти - например това на Флавий Помпей Монтан (161-163) или на римските чиновници, управлявали провинцията.

В група надписи, оставени от преселници от Витиния, се вижда, че те произхождат от град Никея и вероятно са роднини. Запазен е и надписът на Асклениадес Аристон от град Асклавия, също във Витиния, близо до Никея. Повсяка вероятност това не са единствените малоазийски преселници в Сердика. Тяхното присъствие обяснява и някои от разпространените в града малоазийски култове.

Всичко казано дотук за имената на жителите на Сердика се отнася само за мъжете. Надписите, свързани с жени, са значително по-малко. Знаят се имената на две жени с римски имена: Калпурния, която се погрижила за надгробния камък на Дилес, син на Тиран от Никея, и Аврелия Марциана, направила паметник приживе на себе си и на починалия си брат Аврелий Диоген. Запазени са гръцките имена на жени от списъка на почитателките на Майката на боговете Кибела и Атис, както и това на Асклепия Елпидота, съпруга на преторианеца Аврелий Витус, в надпис, намерен в Рим. От него не е ясно дали този сердикийски младеж се е оженил за нея в родината си, или когато вече е бил на служба във Вечния град. За съжаление не е запазено изцяло името на жрицата на неизвестно божество Хиона Ра...

В епиграфските паметници от Сердика са запазени тракийски имена, които не се срещат на друго място. Това са Гайпес, Иискар и Диллес. Последното име е на витинец. В периода I- IV в. жителите на Сердика са преобладаващо тракийци, има и преселници от други провинции. Римските имена показват стремеж към романизация, като много малко от носителите им са наистина римляни или войници, получили имена и римско гражданство във войската.

В следващите три века - от IV до VII - сякаш попадаме в нов свят, в друг град. Възприемането на християнството прави коренна промяна в светогледа, а оттам - и в съдържанието на епиграфските паметници. Това не става изведнъж, а постепенно. Оформянето, външният вид на паметниците се променя, и от големи по размер (1,50-2,50 m височина) те стават малки, небрежно написани плочки с размер около 0,30-0,50 m. Рядко се срещат хора с две имена. В повечето надписи жителите на Сердика носят едно име. Като че ли тракийските имена изчезват, срещат се едновременно гръцки и латински, както и семитски. Изобилстват имена пожелания като Феликс (Щастлив), Флорус (Цъфтящ), Валенциус (Здравстващ). Продължават да се употребяват императорските имена като Юлиус, Констанциус, Максенциус. Появяват се и типично християнски имена като Теопрепиус - Достоен за Бога. При женските имена се наблюдава същото явление. Към тях се добавя и името Мария.

-----
<< Съдържание ... Продължение >>

нагоре   назад   начало
(C) 2000-2014, Столична община